Не отвърна с особен ентусиазъм на никое от предложенията на Хан — изглежда смяташе, че е изчерпал всичките си възможности.
— Да отидем до храма на Превалски брод — предложи Хан. — Проповедниците знаят много неща. Може да ни помогнат.
— Вече говорихме с Джемсън — отвърна Жарава. Взе едно камъче, хвърли го и то заподскача като жаба по водната повърхност. — Той направи всичко по силите си, но нищо не помогна. — Жарава погледна Хан. — Пък и нали каза, че в Превалски брод те издирвали под дърво и камък?
Е, да. Беше забравил тази подробност.
— А другите лагери? Не е изключено там някой лечител да предложи нещо ново.
— Елена е най-добрата. Сам знаеш. И познава останалите матриархки; вечно пътува. Ако имаше нещо ново, щеше да знае за него.
— Ако не носиш амулет, магията няма ли просто… да си остане скрита?
Жарава не удостои въпроса му с отговор.
Хан започваше да прибягва до все по-отчаяни предложения.
— Да отидем до Северните острови. И оттам идват магьосниците, нали?
— И да не мислиш, че там е по-добре, отколкото в Одънов брод? — попита Жарава. — Искаш да преплавам Индио, за да намеря парчето земя, обитавано от вековните ни врагове?
— Защо… защо не говориш с Магьосническия съвет. Нищо чудно да намериш баща си.
— Единствената причина да издиря баща си е да му прережа гърлото — заяви Жарава с твърди като топаз сини очи.
Онемял от смайване, Хан не продума дълго. Никога не беше виждал Жарава толкова огорчен. Приятелят му винаги намираше по нещо добро във всеки, неизменно държеше на мира между хората.
— Ще дойда с теб — заяви Хан накрая. — В Одънов брод.
— И какво ще правиш там?
— Ще постъпя във военното училище в Уийн.
Жарава го огледа от глава до пети и за изненада на Хан се усмихна.
— Ти? В армията? Там важат стриктни правила. Не би издържал и седмица. Постоянно ще разпитваш защо това, защо онова. По-добре положи обет в някой храм.
— Ще се напъна — заинати се Хан. Колкото повече говореше за това, толкова повече му харесваше. — В момента всички армии разграбват като топъл хляб кадетите от Уийн. Ще си намеря някоя подходяща за мен.
— И как възнамеряваш да платиш за обучението си? — поинтересува се Жарава. — Нямаш пукната пара.
— Ти как ще платиш за Мистверк? — отвърна му с въпрос Хан.
— Клановете ще поемат обучението ми, независимо от възраженията на демонайските воини. Това е начинът да ме отпратят от лагера.
— Какъв им е проблемът на тези демонайци? — попита Хан.
Жарава сви рамене.
— Тях питай. Важното е, че ти не си войник. Не знам какво си, но войник не си.
В лагера Хан каза на Върба къде е синът ѝ и ѝ описа в колко отчаяно състояние го е намерил.
— Всичко е наред, Самотен ловец — вдигна тя поглед от казана върху огнището пред матриархската шатра, където боядисваше прежда в яркосиньо. — Дай му малко време. Нужно му е да остане насаме с мислите си. Ханалеа му действа успокояващо.
— Но какво ще прави, като дойде време да замине? Какво ще го успокоява тогава? — Хан се ядосваше на Върба, сякаш тя беше виновна за всичко.
— Сам ще си намери пътя. Няма друг избор — отвърна простичко Върба.
— Откога знаеш? — попита Хан. — Че Жарава е вещерняк?
Върба избърса потното си чело с ръкав.
— Допусках още от… още от самото начало. Но магьосническите заложби се проявяват чак на определена възраст и се надявах да не се стигне дотук. Започнах да виждам признаците преди три години. А когато и той забеляза, дойде при мен.
— Наистина ли няма как да му помогнеш?
Все пак Върба беше даровита лечителка. Нима не бе способна да изцери собствения си син?
Тя сякаш прочете мислите му.
— Магьосничеството е дарба, не болест. Не подлежи на лечение. Опитах с отвара от офика, разбира се, и някои… талисмани. — Гласът ѝ заглъхна и тя сведе поглед към опръсканата си със синя боя престилка. — Трябваше да направя нещо по-рано, още след раждането му. Понякога магьосничеството може да бъде възпряно, ако намесата е навременна. В противен случай започва да се разраства като тумор и няма начин да го отстраниш, без да убиеш засегнатия.
„Точно така — помисли си Хан. — Дарба е. Като тумора.“ Явно и Върба беше не по-малко объркана от всички останали.
Май настъпи моментът да изложи искането си. Притесняваше се — Върба му беше отказвала неведнъж — но се надяваше да види смисъла в предложението му.
— Замислих се за нещо — подхвана той. — Трябва ми призвание, а в Превалски брод не мога да се върна скоро. Защо да не отида в Одънов брод с Жарава и да се запиша във военната академия? Ще учим в различни училища, но сигурно ще се виждаме. Пък и ще пътуваме дотук и обратно заедно. Така ще е най-безопасно и за двама ни.