Върба вече клатеше глава.
— Ти не си воин, Самотен ловец — отвърна категорично тя.
— Изборът е мой — натърти Хан. — Вече съм достатъчно възрастен. Ако бях член на клановете, щях да съм получил призванието си.
— Тогава защо искаш разрешение от мен? — попита Върба и седна върху петите си.
— Ще ми трябват пари, за да се запиша в академията. Разпитах Джемсън и той ми каза, че струвало поне двайсет девойчета годишно, плюс таксата за пансион. И пари за пътуване.
Върба впери поглед в лицето му.
— Искаш пари от мен? За да пропилееш живота си по фронтовете на равнинската война?
Разговорът не вървеше на добре. Хан протегна китките си към нея.
— Сам ще си платя. Просто ми свали гривните. Познавам търговци, които биха дали добри пари за толкова солидно сребро. Положително ще ми стигнат и за пътуването на юг, и да се запиша в академията.
— Не — отсече тя. — Казах ти вече. Не мога да направя такова нещо.
— Върба, нямам къде другаде да отида — обясни той почти умолително. — Все трябва да хвана някакъв занаят, а не е възможно да се върна в Превалски брод. Там няма нищо за мен. Жарава заминава за Одънов брод, Птица ще живее в лагера на Демонаи. Всичките ми други познайници вече са чираци. Нищо няма да е същото.
— Тук ще те научим на занаят — предложи Върба. — Вече имаш опит с растенията и еликсирите. Аз ще ти стана покровителка, ако никой друг не желае.
— И какво? Цял живот ли ще се крия тук — възропта Хан. Колко ли монотонен щеше да е този живот?
— Ти не си воин, Самотен ловец — повтори с равен тон Върба. — И парите няма да те превърнат в такъв. — Тя хвърли пръчката, с която разбъркваше преждата, и влетя в матриархската шатра.
Хан прекара следващите няколко дни в лошо настроение. Продължителното гостуване на демонайците се оказваше по-дразнещо от камъче в обувката. Все едно да имаш гости у дома по време на семеен скандал. В подобни случаи всеки би искал да си тръгнат, за да си каже каквото му е на ума.
Не че самият той представляваше част от семейството, както постоянно си напомняше.
Най-вече демонайските воини му лазеха по нервите. Разбира се, Птица прекарваше цялото си време с тях, гледаше сериозно и попиваше всяка дума на Рийд Демонаи.
Хан се чувстваше крайно разочарован от нея. Защо не скочи да защити Жарава, когато Рийд Демонаи го нападна?
Но същото важеше и за Хан. Нищо че Върба го спря.
Демонайските воини замлъкваха, ако Жарава минаваше покрай тях, и напускаха лагерния огън, присъединеше ли се и той към кръга. Наблюдаваха го зорко, сякаш беше бясно куче или отровен паяк.
Хан се тревожеше да не се нахвърлят на приятеля му, спипаха ли го сам. Затова се самоназначи за шпионин и започна да се навърта край огъня им, да ги следи и да подслушва разговорите им.
Един ден Хан се промъкваше през гората по дирите на Рийд Демонаи, който навярно отиваше до тоалетната. На пътя му изскочи Птица, облечена в демонайските си одежди. Сякаш се материализира от сенките и слънчевите лъчи, проникващи през дърветата.
— Какво си мислиш, че правиш? — изсъска тя.
— Какво правя ли? — сви рамене Хан. — Ти как смяташ?
— Играеш си опасни игрички. Да не си въобразяваш, че не са те забелязали? Това са демонайски воини — напомни тя, сякаш Хан не знаеше.
Хвърли ѝ поглед в смисъл „Е, и?“.
— Кръстосвам тези гори от малък — добави небрежно. — Ако присъствието ми ги изнервя, да си вървят.
— Просто реших, че е редно да те предупредя. Търпението на Рийд започва да се изчерпва. Вече обмисля да ти пререже гърлото.
— Нека опита — престори се на невъзмутим Хан, въпреки че сърцето му ускори темп. Идеята да премери сили с Рийд Демонаи му звучеше привлекателно.
— Не разбираш — предупреди го Птица. — Цял живот се обучават на това. Опасни са.
— Сериозно? Е, и аз съм опасен. — Приличаше на хвалба пред съученици в училищния двор, но не успя да се сдържи. — Имам впечатление, че мускулите им са за сметка на мозъка.
— Шшш! — Птица се огледа, опасявайки се Рийд да не ги подслушва иззад някое дърво. — Ела с мен. — И с грациозна котешка походка го поведе сред дърветата надолу през плитка клисура към мястото, където две скали се подпираха една на друга и образуваха малък, приличен на пещера заслон. Дневни лилии и аквилегии се спускаха на туфи от скалните пукнатини, а по дъното на каньона ромолеше малко поточе.
— Седни — посочи тя един плосък камък.
Хан се подчини и тя седна срещу него.