— Опитах да поприказвам с Жарава — подхвана Птица. — Но той не иска да говори с мен.
— Не иска да говори с никого — уточни Хан. След кратка пауза добави: — Направо не вярвам, че държиш да си с хора, които се отнасят по такъв начин с приятеля ти. — Ето. Изплю камъчето.
Птица прехапа долната си устна и сведе поглед към сключените си ръце.
— Не е… не е нищо лично — отвърна накрая. — Но точно това е ролята на Демонаи. Да се борят с магьосниците. А присъствието на… на какъвто и да било магьосник в Ханалеа е светотатство.
— Става дума за Жарава — натърти Хан и си припомни как приятелят му се опълчи на Баяр и спътниците му. — Той е роден в планината. Тук му е мястото.
— Знам. — Тя преглътна тежко. — Но помисли за историятa. Когато Вещерняците нападнали Превала, били безпощадни. Колели дори невръстни дечица. Пленили кралицата ни и я впримчили в принудителен брак. Изгонили свещениците от храмовете и поробили народа. Но клановете не ги допуснали в Призраците и така те се превърнали в наше убежище. Ако и те бяха паднали в ръцете на магьосниците, днес народът ни нямаше да съществува.
Чудесна реч. Хан се питаше дали не я беше чула от устата на Рийд Демонаи. Представи си ги как седят рамо до рамо пред огъня и Птица се взира замаяна в очите му. Примига, за да прогони неприятната картина от главата си.
— Това се е случило много отдавна. И аз не си падам по магьосниците, но…
— Това се е случило много отдавна, но и ние живеем в опасни времена — прекъсна го Птица. — Управлява ни безхарактерна кралица. Магьосниците трупат влияние. Клановете стават все пo-нежелани в Дола. Думата ни почти не се чува в кралския двор.
— Авърил Демонаи е консорт на кралицата — изтъкна Хан. — И баща на принцесата-наследница. Това далеч не е нищо.
— Не вярвай на илюзии — предупреди го Птица. — Според Рийд в наши дни е най-важно да отстояваме традиционните си граници срещу магьосниците.
„А мен не ме интересува мнението на Рийд“, помисли си Хан.
— И какъв е планът — попита той. — Заминаваш с тях за Демонаи ли?
Птица кимна.
— Скоро тръгваме. Само дето… Рийд не иска да оставяме лагера, докато Жарава е още тук.
— Е, няма да ги притеснява още дълго — увери я Хан и собственото му чувство за вина заби ножа още по-надълбоко. — Тръгне ли си оттук, сигурно повече няма да го видим.
Птица отметна къдриците от потното си чело.
— Смяташ ли… смяташ ли, че е добра идея Жарава да замине за Одънов брод? Да се обучава за магьосник?
Хан впери поглед в нея.
— Нима има избор? Ти сама каза, че…
— Май… май е най-добре просто да се пресели в Превалски брод. — Птица не смееше да го погледне в очите.
Хан се приведе напред.
— И какво да прави там? Той не е равнинец. В града не се ценят уменията му.
— Ще научи някой занаят. А после… от време на време ще го посещаваме. — Тя вдигна с надежда поглед към него. — Може би… без специално обучение… магията просто… ще се разсее.
— Така ли мислиш? Или Рийд ти ги разправя такива? Смяташ ли, че Върба би изпратила Жарава толкова надалеч, ако решението е така просто?
Тя поклати глава.
— Не. Но… демонайците не искат Жарава да отива в Одънов брод.
В стомаха на Хан се зараждаше жестока студена ярост и плъзваше към крайниците му, ала той положи усилия гласът му да прозвучи кротко.
— Не го искате тук, но и не искате да го изпращате в Одънов брод. Просто искате да изчезне, така ли?
— Не! Обичам Жарава. На Рийд обаче не му харесва идеята да обучаваме магьосник, познаващ толкова добре Призрачните планини и посветен така дълбоко в тайните на клановете. Ами ако се върне… преминал на тяхна страна? — Тя погледна Хан умолително.
— Не разбирам от политика — гласът на Хан бе по-крехък от речен лед. — Само гледам да преживея. Но мен ако питаш, се отнасяте към Жарава, сякаш той е врагът. А не се сещам за по-добър начин да го тласнете към противниковата страна. Ти прави каквото искаш, но аз съм там, където е Жарава.
Същото се опита да каже и на Жарава. За да знае, че не е сам. Че Хан е готов да тръгне с него и да му помогне с каквото може.
Хан вдигна поглед и видя, че по бузите на Птица тихо се стичат сълзи. Не си спомняше досега да я е виждал в такова състояние.
— Ей — обади се, след като ѝ даде няколко минути. — Недей така. Приятели сме открай време. Ще намерим изход.
— Винаги съм искала единствено… да бъда демонайски воин — прошепна тя. — А ето че сега, каквото и да направя, ще предам някой.
— Достатъчно е да си спомниш кои са приятелите ти. Да покажеш на демонайците какво е то преданост.