Вътрешностите на Хан се втечниха.
— Не е там! — възкликна той. — Върни човека си. Скрих амулета другаде. Ще ти кажа къде.
— Ще ми кажеш и още как — кимна Баяр. — Но сега каретата ми чака отвън. Ще е много по-цивилизовано, ако дойдеш доброволно, при необходимост обаче ще използвам сила. — По студеното му, по-твърдо от мрамор лице се появи усмивка и Хан прочете посланието ѝ. Той е нищожество, никаквец, допуснал жестока грешка: бе откраднал от сина на човек като Баяр. И сега щеше да плати с живота си и с живота на семейството си. Щеше да послужи за назидание на всички жители от Южен мост и Вехтошарника, на които някога би им хрумнало да навредят на рода Баяр.
„Като всеки богат велможа е — помисли си Хан. — Прави каквото си иска, играе по собствени правила, нарушава закона, но никога няма да влезе в затвора. Отговорен е за смъртта на Шив и на осмината други Южняка, а и кой знае за още колко хора. Да, Шив ми беше враг, но животът му струваше повече от това.“
Сега майка му и Мари също бяха в опасност. Трябваше да направи нещо.
Още стискаше ножа в ръка. Закрачи мудно напред, свел глава в знак на примирение. Докато подминаваше Баяр, се завъртя рязко и заби острието точно под гръдния му кош, после го тласна нагоре и напред, докато не се чу стържене на метал о кост.
Топла кръв обля кокалчетата на пръстите му. Баяр изкрещя и отскочи встрани, изтръгвайки ножа от ръката на Хан.
Хан се втурна към вратата. Зад него Баяр изрече с крехък глас някакво заклинание и около раменете на Хан лумнаха пламъци, спуснаха се надолу по ръцете му, нагряха гривните му до болезнена жаркост и едва тогава се разсеяха. Изглежда сребърните му гривни отново бяха погълнали злата магия.
На улицата Хан едва не се блъсна в черна карета, украсена със символа на връхлитащ сокол. Двата черни коня отпред пръхтяха, мятаха глави и въртяха очи.
Хан хукна към пазара. Заобикаляше сергии и шатри, прескачаше по-ниските препятствия, проправяше си път през тълпи от хора, устремен към моста.
Южен мост и Вехтошарника никога не му се бяха стрували толкова далечни. Чувстваше се като в един от онези сънища, в които се мъчиш да избягаш от някое чудовище, но краката ти са заседнали в калта. Само дето в този случай чудовища имаше и пред, и зад него.
Прекоси моста и му се наложи да заобиколи група войници. Явно издирваха някой, но този някой не беше той, защото бягаше, без да се прикрива, а никой не го спираше.
Още на около два километра от улица „Калдъръмена“ видя сиянието, прорязало тъмнината пред него, оцветявайки надвисналите облаци в оранжево. Подуши въздуха. Нещо гореше; нещо голямо бълваше пламъци до небесата.
Стигна до началото на улица „Калдъръмена“ и видя какво е — гореше конюшнята, сякаш погълната от адови огньове. Горещината беше прогонила жителите на околните къщи в другия край на улицата, където, скупчени на нещастни групички, наблюдаваха безпомощно пламналата сграда.
Стражари охраняваха конюшнята, за да отблъскват потенциални герои. Не че някой можеше да я доближи. Горещината от пламъците опари лицето на Хан дори от такова разстояние.
Неколцина мъже, направили жива верига, си подаваха кофи с вода, налята от близкия кладенец — забележителен организационен подвиг за този квартал. Независимо от усилията им, можеха единствено да мокрят съседните сгради, за да не се разпространяват пламъците.
Хан сграбчи един зяпач за ръката.
— Какво се е случило?
— Те бяха, проклетите копои. — Кимна към войниците, обградили горящата конюшня. — Издирвали Гривник Алистър, макар никой да не го е виждал от седмици. Бил мъртъв, така подочух, да, ама те викат, че Гривник живеел там и криел съкровищата си някъде вътре. Влязоха в сградата, претършуваха я от горе до долу, претърсиха съседните къщи, дори разкопаха двора. После запалиха конюшнята. Лумна като прахан.
Хан стисна ръката му още по-силно.
— Изведоха ли някого отвътре? Видя ли някой?
Мъжът освободи ръката си, клатейки глава.
— Никой, ама не съм тук от началото. Не знам дали е имало народ вътре. Конете цвилеха на умряло, ритаха по стените. Никой не можа да ги извади от тоя пъкъл.
Хан заобиколи с намерението да мине от задната страна на конюшнята, но стражари имаше навсякъде, а и огнената стихия не му позволяваше да се доближи. Затова намокри ризата си на кладенеца и я уви около главата си, решен да мине, пък ако ще да го застрелят.
Тъкмо подминаваше началото на улица „Касапска“ и някой изскочи на пътя му.
Беше Кат с омазано от сажди лице и обгорял вехтошарски шал, увит около врата ѝ.