— Няма смисъл, Гривник. Мъртви са. Не можеш да им помогнеш вече. Най-много да те заловят или да изгориш.
— Не ме е грижа. — Хан опита да я заобиколи, но някой го сграбчи изотзад, обездвижи ръцете му и му отне ножа.
— Откажи се, друже — посъветва го Флин иззад рамото му.
Неговите вехтошари се обръщаха срещу него.
— Пусни ме, Флин — загърчи се в ръцете му Хан. — Ако бяха майка ти и сестра ти, щеше да направиш всичко възможно да ги спасиш.
— Вече опитах — увери го Кат с пресекващ глас. Изглеждашe обезумяла, не на себе си. — Всички опитахме. Дори пробвахме да влезем през покрива, преди огънят да го обгърне. Много съжалявам, друже — прошепна тя. — Много съжалявам.
— Знам къде са — продължаваше Хан. — Мога да стигна до тях. Сигурен съм, че мога. — Мари вероятно лежеше на постелката си до огнището. Майка му щеше да е до нея. Знаеше, че е умна жена. Несъмнено ги беше увила в мокри одеяла. Щяха да са уплашени до смърт, но…
— Няма да ти позволя да се затриеш — отсече Кат. — На достатъчно смърт се нагледахме тая вечер.
Тя кимна към другия край на уличката и Вехтошарите го повлякоха натам, докато Хан риташе и се бунтуваше, ругаеше и раздаваше юмруци. Спря да се съпротивлява чак близо до хранилището, което им служеше за щабквартира. Влязоха вътре, тикнаха го в единия ъгъл, Флин и Джонас останаха да го наблюдават, а Кат и Сари отидоха в отсрещния, където се разприказваха шепнешком.
„Къде е Кадифе?“, зачуди се отнесено Хан.
Не спря да трепери цяла нощ, обливан ту от ледени, ту от жарки вълни. Първоначално предполагаше, че е от шок или гняв, или остатъчен ефект от магията на Гаван Баяр; до сутринта обаче осъзна, че е прихванал треската на Мари.
„Нека умра“, мислеше си с надежда, предал се на болестта. За известно време потъна в черна дупка — часове или дни, не знаеше. Когато се свести, най-напред видя лицето на Върба. Бе изпълнено с толкова тъга, че изпита силно желание да я утеши. Тя го прегръщаше, люлееше го в ръцете си и му даваше отвара от върбова кора и матриархски чай. Оказа се добро средство срещу лятната треска, защото не след дълго я пребори.
Незнайно как Хан се бе озовал в храма на Южен мост, в една от малките спални с изглед към вътрешния двор. Мина цяла седмица, преди да успее да се изправи на крака, а дотогава Флин вече го беше известил, че стражарите са загубили интерес към останките от конюшнята и са преминали към следващата си престъпна мисия.
Кат и Вехтошарите охраняваха мястото и не позволяваха на съседите да тършуват из сградата. Хан, напрегнат заради онова, което го чакаше вътре, но вече не и заради хорските погледи, рови из отломките от някогашния си дом, докато не ги намери — две тела, сгушени едно в друго сред тухлите от рухналия комин; едно голямо и едно малко, твърде обгорени, за да ги разпознае или да разбере как е настъпила смъртта им.
— Сигурно димът ги е приспал, Самотен ловец — каза Върба. През последните седем дни почти не се бе отделяла от него. — Вероятно не са изпитали болка.
Вероятно. Вероятно. Това не му стигаше.
Хан намери медальона с капаче на майка му, наследен от нейната майка, полуразтопен от пламъците, и обгорялата книжка с приказки на Мари, същата онази, от която искаше да му почете, когато беше бързал твърде много, за да я изслуша. Пъхна и двата предмета в торбата си. По-късно сутринта Върба отиде до пазара да купи храна за из път. Хан се възползва от възможността да извади от скривалището в огнището на ковачницата увития амулет и също го прибра в торбата си. Беше пожертвал твърде много заради проклетото нещо, за да го изостави.
Накрая, без да погледне назад към улица „Калдъръмена“, тръгна към убежището на Кат в старото хранилище, където знаеше, че ще я намери през деня. Сари и Флин играеха на кокалчета, а Мак спеше, похърквайки кротко. Сладкиш и Джонас разиграваха няколко шарени котки с парчета канап. От Кат и Кадифе нямаше и следа.
При влизането на Хан Сари скочи на крака с напрегнато, предпазливо изражение на лице.
— Здрасти — поздрави тя.
Хан нямаше време за любезности.
— Къде е Кат? — попита директно.
— Не знам — сви рамене тя. — Не съм я мяркала от дни. Hито пък Кадифе. Мислех, че са при теб — каза с надежда в очите.
Хан поклати глава.
— Бях болен. Както и да е, когато Кат се върне, кажи ѝ, че бърлогата на „Джебчийска“ е нейна.
Сари примига неразбиращо, хвана го за ръката и го отведе настрани от другите.
— Защо? Няма ли да останеш? — попита тя.
Той сви рамене.
— Ще изчезна за малко.
Тя огледа лицето му.
— Ама… после ще ти трябва, нали?