Всъщност Раиса не възнамеряваше в скоро време да се омъжва за когото и да било. Майка ѝ беше млада — щеше да управлява кралството още дълги години, затова не виждаше смисъл да се заробва с брак.
Ако зависеше от нея, венчавката ѝ щеше да е завършек на десетилетно ухажорство.
Което я накара да се замисли за Мика. Днес той щеше да присъства на вечерята. Сърцето ѝ запрепуска.
В средата на подноса за ухажорски послания лежеше доста обикновен на вид плик.
— От кого е този? — попита тя и взе писмото.
Магрет сви рамене.
— Не знам, Ваше Височество. Намерих го пред вратата ви, като се върнах от обяд. А сега седнете, за да изуя тия ботуши. — Последните две думи произнесе с отчетливо неодобрителен тон.
Раиса седна в стола до вратата и заоглежда хартиения плик. В това време Магрет не само събу ботушите ѝ, но и цапаше снежнобялата си престилка с кал и пепел.
Името на Раиса беше изписано със спретнат, отвесен почерк — дразнещо познат — върху лицевата страна на плика. Тя го разкъса и извади от него сгънатия лист.
„Раиса, прибрах се. Ела да ме видиш, ако получиш това преди вечеря. Ще бъда на обичайното място. Амон.“
— Амон се е прибрал! — изпищя Раиса и скочи на крака с един неизут ботуш. Сграбчи Магрет за лактите и я завъртя радостно из стаята, без да зачита негодуванието на сърдитата дойка. Чувстваше се като влекач, теглещ голям кораб в пристанището на Варовикови чукари.
— В името на пресвета Ханалеа спрете, Ваше Височество — призова я Магрет в опит да спаси достойнството си. Накрая успя да изтръгне ръцете си и понечи да съблече палтото на Раиса.
— Не! — изплъзна ѝ се тя. — Почакай, Магрет, отивам да намеря Амон. Трябва да разбера какво…
Магрет се закова пред вратата.
— Трябва да влезете във ваната и да се изтъркате добре. Ако Амон ви види в такъв вид, ще се уплаши до смърт.
— Магрет! — възкликна Раиса. — Стига де. Говорим за Амон. Него не го е грижа за…
— Амон е чакал толкова време, ще почака още малко. След два часа ви предстои да се явите на вечеря, а миришете сякаш току — що излизате от барака за опушване на месо.
Макар и с недоволство Раиса позволи на дойката да съблече останалите ѝ дрехи и влезе във ваната. Чувството беше прекрасно, нямаше спор. Горещата вода щипеше множеството ѝ рани и драскотини, но облекчаваше и отпускаше болезнените ѝ мускули.
Магрет хвана с два пръста обгорилата туника и клин и сбърчи нос.
— Тези отиват право на пазара във Вехтошарника — обяви тя.
— Моля те, Магрет — ужаси се Раиса. — Недей да ги изхвърляш. Това са единствените ми удобни дрехи.
Магрет измърмори нещо под нос и ги хвърли в кошницата за пране.
На дойката ѝ бяха нужни цели два часа да приведе Раиса в „представителен“ вид. Извади нова рокля. Беше я ушила, прекроявайки една от старите на Мариана. Оказа се приятна изненада — не толкова натруфена, колкото роклите, които кралицата ѝ избираше. Просто парче смарагдова коприна. Падаше на елегантни дипли по тялото ѝ, а деколтето — достатъчно дълбоко — можеше да се опише дори като леко предизвикателно.
Магрет оформи все още влажната коса на Раиса в кок и го украси със златна диадема. За финал ѝ сложи огърлицата с диви рози, подарък от баща ѝ, Авърил. Така ѝ викаше той — Дива роза. Заради красотата ѝ, казваше. И заради многото ѝ бодли.
Най-сетне Раиса се появи в трапезарията. Помещението вече гъмжеше от гости. Струнен квартет свиреше в единия ъгъл, слуги с подноси обикаляха наоколо, а обичайните храненици на кралския двор се рояха около странична маса, отрупана със сирена, плодове и вино.
Тя се огледа набързо за Амон, макар че не очакваше да го види тук. Едва ли го бяха поканили сред аристократите.
В отсрещния край на трапезарията видя баба си, Елена Демонаи, матриархка на лагера Демонаи. Стоеше с малка група членове на клана, облечени в широки, украсени със сложни бродерии роби, предназначени за специални случаи.
Раиса доближи баба си, хвана ръцете ѝ и сведе глава до тях, както изискваше обичаят в клановете.
— Привет, Сенестре Демонаи — поздрави я на кланов език.
— Тук е най-добре да говорим на долски, внучке — отвърна Елена. — Инак равнинците ще помислят, че си разменяме тайни.
— Чула ли си нещо за баща ми? — продължи на кланов език Раиса. Напоследък не ѝ оставаха много други забавления, освен да дразни равнинците.
— Скоро ще се прибере — увери я Елена. — За пира по случай именния ти ден, ако не и преди това.
Баща ѝ беше заминал на юг с поредната търговска експедиция до другия край на Ардън, чак до Уе’енхавен и отвъд него: рисковано начинание във военно време, но пък именно във военно време стоките държаха най-високи цени.