Понякога Раиса имаше чувството, че редът на живота в двореца неслучайно не позволява на обитателите му да се отдават на размисли за каквото и да било.
Ала за някои неща трябваше да се помисли.
След спора с майка си Раиса не беше в настроение да разговаря с когото и да било, затова се укри в малкия храм сред остъкления лабиринт на покрива. Градината се къпеше в слънчеви лъчи и Раиса плъзна няколко от стъклените панели, за да пусне пролетния въздух в просторното помещение.
Тя се настани на каменната пейка. Известно време съзнанието ѝ препускаше бурно и преследваше спомени — било за Мика Баяр и Амон Бърн, било за майка ѝ и Гаван Баяр. Постепенно обаче темпото се забави.
„Овладей собствения си кон, преди да посегнеш към поводите на чуждия — обичаше да повтаря Елена Демонаи. — И първо се увери, че си здраво седнала на седлото.“
В рамките на един ден целуна две момчета — Амон и Мика. И двамата я привличаха силно, всеки по свой начин. За нея и върху двамата тегнеше забрана.
Затова ли я привличаха — защото бяха забранени за нея? Защото с тях не ѝ се налагаше да мисли за неприятния брачен въпрос? Защото ѝ беше омръзнало да изпълнява нечии нареждания?
Реално погледнато, тя се придържаше към семейната традиция. Кралиците от рода Сив вълк бяха прочути с кокетството си. Най-известната сред тях, разбира се, беше Ханалеа. За нейните любовни завоевания имаше цяла книга. Веднъж хвана Магрет да я чете.
Мислите на Раиса се понесоха от романтиката към политиката. Очи и уши, беше казал Амон. Отвъд стените на двореца ѝ трябваха лично нейни очи и уши.
Изгледите за бъдещето ѝ се търкулнаха към нея. Точно пред краката ѝ се простираше широк път и се губеше в далечината — планът, който други хора чертаеха вместо нея. Недалеч по пътя виждаше брак с човек, подбран от майка ѝ. Краят му обаче не се виждаше. Поглъщаха го сенки.
От двете му страни в противоположни посоки се виеха пътеки, тесни и буренясали като избуялите тунели на лабиринта; някои едва се открояваха, но всяка криеше рискове и неизвестности. Значи имаше и други варианти, макар и трудни.
Докато седеше на пейката с притворени очи, някой седна до нея. Без да вдига клепачи знаеше кой е, затова само въздъхна дълбоко.
— Здравей, Раиса — поздрави я Елена Демонаи. — Може ли да ти правя компания?
— Здравей, Елена Сенестре. Разбира се. — Раиса използва клановата дума за „майка“. Отвори очи. — Как ме намери?
— Това място е старо, малка моя — обясни Елена и карамеленото ѝ лице се сбърчи в усмивка, която превзе зелените очи на пророчицата. — Едно от малкото с истинска сила в Дола. А тя ще ти е нужна.
Раиса се замисли върху думите ѝ. В Демонаи се научи да не задава всеки хрумнал ѝ въпрос, защото разни неща сами се избистряха с времето.
— Тревожа се, бабо — сподели Раиса. — Пътят пред мен е открит, но не съм убедена, че е правилният.
— В Призраците слънцето и звездите ни показват пътя — напомни Елена. — Шепнат ни дали сме тръгнали в правилна посока и ни държат настрана от беди. Как избягваш опасностите в Равнините?
Раиса се замисли за момент.
— Както на пазарите. Оглеждам се за несходства — когато някой ми казва едно, а очите, ръцете и тялото му ми говорят съвсем друго.
— И намираш ли такива несходства?
— Чувам думите на лорд Баяр от устата на майка ми — заяви в прав текст Раиса. — Някога имаше свое мнение. А сега… знам ли.
Елена кимна.
— Какво друго?
— Усещам, че около мен се затваря капан, а още не знам какъв. — Раиса се поколеба. — В деня на пожара видях вълци в Ханалеа, но мама сякаш не ги забеляза.
— Вълци — пророни Елена. — Родът Сив вълк е в опасност, а кралицата не го съзнава. — Вдигна поглед към Раиса. — Според магическата повеля на Наеминг висшият магьосник е подвластен на кралицата. Лорд Баяр не ми се струва подвластен на когото и да било. Нещо не е наред.
— Какво мога да направя? — попита Раиса.
— Кралицата би ли се съгласила да посети лагера Демонаи? Ще успееш ли да я придумаш?
Раиса поклати глава.
— Не знам. Едва ли. В момента не сме в особено добри отношения. Опитам ли да кажа нещо за лорд Баяр, тя се ядосва.