— Продължи с опитите, малка моя — заръча ѝ Елена. — Убеди я да посети храма в Демонаи. И се пази от рода Баяр. Младият Баяр е чаровник, но стой настрана от него. Не влизай в клопката му.
— Добре, бабо — съгласи се Раиса.
— Имам подарък за теб. — Елена извади от джоба на робата си кесия от еленова кожа и ѝ я подаде.
Раиса развърза връвта и изсипа съдържанието в шепа. Видя сребърен пръстен на верижка, почернял от старост, гравиран с препускащи в кръг вълци. Веднага прецени, че е твърде голям за нея.
Вдигна очи към Елена.
— Изглежда… изглежда много стар. — Само това ѝ хрумна да каже.
Елена го взе от ръката ѝ, с удивителна ловкост отвори закопчалката на верижката и я щракна около врата ѝ.
— Някога е принадлежал на Ханалеа.
— Ханалеа — повтори Раиса. — Но той изглежда твърде голям за…
— Това е талисман. Ще те защитава от магьоснически заклинания. Никога не го сваляй. А сега — Елена стана от пейката — ще направя всичко по силите си да върна баща ти у дома.
След известно време Раиса се прозя и отвори очи. Намираше се сама в лабиринта, отпусната в ъгъла на каменната пейка, а топлият южен вятър рошеше косите ѝ. Заспала ли беше? Присънила ли ѝ се беше баба ѝ?
Ала около врата ѝ на верижка тежко висеше пръстенът с препускащи вълци.
ДЕСЕТА ГЛАВА
ОТНОВО В ЛАБИРИНТА
Раиса изпрати по вестоносец послание до Амон в казармата — молеше го да дойде при храма в лабиринта по време на вечернята, но той ѝ отговори, че ще дежури. На следващата вечер опита отново, но със същия резултат. След третия отказ заплаши да го навести в казармата и най-сетне той склони да се появи.
Междувременно Мика ѝ изпрати огромен букет цветя и няколко покани за среща. Тя го пренебрегна напълно. Щеше да му даде хубав урок, щом търчеше при баща си и му разправяше каквото не трябва.
Същата вечер Раиса мина през каменния проход с по-уверена крачка и запалена свещ в ръце. Вдигаше достатъчно шум, че да разпръсне плъховете пред себе си. Съобрази да се облече по-практично — носеше една от разделените си поли за езда, ботуши и тесен жакет. В този си вид изкачи стълбата много по-лесно, стиснала свещта между зъбите си като пират.
Отвори с трясък металната врата към храма. Амон подскочи от пейката и извади меча от ножницата си. Завъртя се на пета, за да огледа помещението.
— Костите на Ханалеа, Рай — поклати глава той и прибра меча си. — Нали уж щеше да затвориш тоя тунел?
— Не съм обещавала подобно нещо — отвърна тя и се отпусна върху пейката. — Харесва ми да имам задна врата. — Видя го, че отваря уста да каже нещо и вдигна ръка да го спре. — Не започвай. Седни, ако обичаш. Стърчиш над мен като равнински свещеник.
Той седна в далечния край на пейката, сякаш се опасяваше да не прихване нещо от нея, и зае скована, делова поза с прилежно сключени върху коленете ръце.
— Защо ме избягваш? — попита безцеремонно Раиса.
— Не съм те… — Кръвнишкият ѝ поглед го спря. — Добре де. Просто… баща ми си поговори с мен.
— И какво ти каза?
— Ами… — Лицето му пламна. — Доста неща. Основното е, че вече съм в Кралската гвардия и давам наряди по цял ден, всеки ден. За да браним кралското семейство както подобава, трябва да спазваме определена… дистанция. — Прокашля се. — И честно казано… мисля, че е прав.
— За какво е прав? Не ми е позволено да имам приятели ли? — Раиса съзнаваше колко несправедливо постъпва, но не беше в настроение за честна игра, а той се оказваше единствената подръчна мишена. Освен това знаеше, че само ядосан би изоставил военната си коректност и тогава вече имаше надежда да се превърне в онзи Амон, когото тя познаваше.
— Приятели сме, разбира се, но…
— Не ни е позволено да си говорим, така ли? — Раиса издърпа дългата си плитка пред рамото си, разплете я и я сплете наново.
— Можем да си говорим, но…
— Само в стая, пълна с хора? — Плъзна се към него. — Така опасно близо ли сме? — Приближи се още малко. — А така? — И още малко, докато бедрото ѝ се опря в неговото.
— Раиса, ще ми позволиш ли да довърша поне едно изречение? — изръмжа той, без да се отдръпне от нея. — Не знам как е станало, но татко каза, че из двореца били плъзнали слухове за нас. Заплаши да ме изпрати във Варовикови чукари, ако пак чуе нещо.
Раиса сложи ръка върху неговата.
— Не би посмял. — Варовикови чукари беше пристанище на Индио, разположено на стотици километри от двореца.
Той вирна вежда.