— Напротив. И го заслужавам. Длъжна съм да намеря начин да помогна на хората. — Но какво можеше да направи? Вярно, живееше в дворец, вечерята ѝ винаги беше същински пир, а гардеробът ѝ преливаше от дрехи, но нямаше собствени пари.
Най-много да говори с кралицата, ала при последния им разговор не постигна особен резултат. И ако съдеше по него, майка ѝ навярно възнамеряваше да вложи всичките им налични пари в пищна сватба.
Освен това Раиса държеше сама да постигне нещо. Нещо значимо. Нещо емблематично за кралицата, в която искаше да се превърне.
Още откакто се върна от Демонаи, се чувстваше напълно безполезна.
Какво би станало например, ако продаде всичките си натруфени рокли на вехтошарския пазар и с приходите купи храна за нуждаещите се? Впрочем, подобно начинание едва ли щеше да донесе кой знае какви средства.
Тогава ѝ хрумна една идея. И колкото повече я обмисляше, толкова повече ѝ харесваше.
Вдигна поглед към Амон.
— Благодаря ти, задето ми разкри истината. А сега ще ми помогнеш ли?
Той я изгледа подозрително присвил очи.
— Как?
— Да занесеш едно послание до баба ми Елена в лагера на Демонаи?
Той се поколеба.
— Само ако знам за какво става въпрос — отвърна накрая.
— Ще я помоля вдругиден да изпрати един от най-добрите си търговци на среща с мен в храма на Южен мост.
— Защо точно в Южен мост? — попита Амон. — Защо не дойде тук?
— Вероятността да ме разпознаят там е по-малка. А и искам да говоря с един човек от храма. Чувал ли си за проповедник Джемсън?
— Да. — Амон видимо се изненада, че Раиса знае за начетения проповедник. — Всеки, посещавал някога Южен мост, знае за Джемсън. Но… как възнамеряваш да стигнеш дотам?
Тя сви рамене.
— Ще ce предреша. Ти сам каза, че трябва да излизам по-често и да виждам какво се случва в града.
— Моля? — Амон вдигна смаяно ръце. — Нямах предвид да… Изключено е да се мотаеш сама из Южен мост, каквато и маскировка да използваш.
— Тогава ела с мен — усмихна му се тя широко. Щяха да го превърнат в приключение, както едно време.
— Не е по силите на един човек да те предпази от неприятности. — Сграбчи импулсивно китката ѝ, сякаш целеше да я издърпа от своята страна на спора. Ръката му беше топла, с длан, загрубяла от употребата на оръжия. — Недей така, Раиса. Защо ще ходиш сама? Измисли си нещо. Например, че отиваш на поклонение в храма.
Тя поклати глава.
— В такъв случай протоколът изисква да ме придружава целият ми антураж. Сам го каза: въоръжени стражи, карета и изобщо цяло шествие. А това ще ми попречи. Търся откровени отговори, а няма да ги получа, ако се появя с кралската свита.
— Ако ще ходиш в Южен мост, ти е нужен поне един въоръжен страж. — Раиса не отговори и той попита: — Какво си намислила?
— Не искам да казвам, докато не се уверя, че е възможно.
— А ако не мога да се измъкна от наряд? Най-вероятно ще съм дежурен до края на седмицата.
Тя стана.
— Е, отивам с или без теб. Ако искаш да ме придружиш, чакай ме в другия край на подвижния мост вдругиден по време на вечерното бдение.
— Ще отидеш през нощта? — изуми се Амон. Гледаше я сякаш най-лошите му страхове оживяваха.
— Да — потвърди Раиса. — В тъмното е по-малко вероятно някой да ме разпознае.
— Но пък е по-вероятно да ти прережат гърлото. Или още по-лошо. — Той също стана от пейката и се изправи до нея, надяваше се да я подчини на волята си, ако не с друго, то с внушителния си ръст. — Идеята е много лоша. Откажи се, Рай, в противен случай ще кажа на баща ми и той ще изпрати някой да те причака.
Раиса го погледна право в очите, макар че за целта ѝ се наложи да вдигне лице.
— Тогава просто ще изчакам и ще отида друг път.
Двамата се вторачиха един в друг.
— Може да не успея да намеря Елена — измърмори Амон. В този момент Раиса разбра, че е спечелила.
Но защо се предаваше толкова лесно? Тя огледа лицето му. Очите му отказваха да срещнат нейните, което я наведе на мисълта, че крои някакъв план.
Така да бъде. Каквото и да му хрумне, Раиса щеше да се справи с него в движение. Понечи да го целуне невинно по бузата, но той обърна глава и устните ѝ се озоваха доста близо до ъгълчето на неговите. Тя се отдръпна рязко и двамата впериха очи един в друг. Отблизо се виждаше чаровно наболата му брада.
— Е — подхвана смутено тя, — благодаря ти, задето дойде тази вечер. Ти май си единственият ми приятел.
После отиде до отвора на тунела в центъра на храма.
— Ако не успееш да дойдеш с мен до Южен мост, ела тук следващата седмица по същото време и ще ти разкажа как е минало.