— Ако следващата седмица си жива — подхвърли сърдито той.
Раиса му се усмихна.
— Ще бъдеш ли така добър да затвориш капака след мен? — Тя тръгна надолу по стълбата. Не се бе чувствала така бодра от завръщането си в кралския двор.
Не че не я глождеше съвестта. Знаеше колко е несправедливо да иска подобно нещо от Амон. Той имаше много повече за губене от нея. Служеше в Кралската гвардия, бе положил клетва за вярност. Лично баща му, капитанът на Гвардията, му бе заръчал да стои настрана от нея.
Но в крайна сметка Раиса не го подтикваше към държавна измяна. Все пак тя беше принцесата-наследница — той служеше и на нея.
Само дето и бездруго вече му бе навлякла неприятности. Семейство Баяр представляваха опасни врагове и Мика несъмнено щеше да намери начин да му отмъсти. И всичките ѝ оправдания не променяха факта, че именно Амон щеше да пострада, ако ги разкриеха. А изгнанието във Варовикови чукари щеше да е най-малкото му наказание.
ЕДИНАЙСЕТА ГЛАВА
УБЕЖИЩЕ
Камбаните на храма в Южен мост удариха четири пъти. Звукът отекна по калдъръма, оповестявайки, че е четири часът сутринта и всеки разумен човек трябва да е в леглото си. Въпреки това факлите от двете страни на главния вход продължаваха да горят и приветстваха всеки, изпаднал в нужда. В този момент Хан предпочиташе да е под прикритието на тъмнината.
Сврян в сенките на масивната сграда, Хан вдигна богато украсеното чукало и го блъсна в дървената врата за втори път. Надникна през рамо; очакваше всеки момент да усети безмилостната хватка на някой от стражарите или студения допир на стоманено острие.
Дочу стъпки от вътрешната страна, после издрънчаването на резето. Вратата се отвори навътре и поклонница в бяла роба с разчорлена от възглавницата светла коса примигна насреща му. Изглеждаше на негова възраст.
— Да те благослови Създателката — каза през прозявка тя. Погледът ѝ се избистри и тя стреснато ококори очи. — Какво ти се е случило, друже? — на осезаем южномостки акцент се поинтересува тя. — Сби ли се с някой? — Любопитството ѝ видимо вземаше връх над сънливостта.
— Нуждая се от покрив над главата си — обясни Хан и добави едно „моля“, понеже тя не реагира по никакъв начин. — Кълна се в Създателката, никому няма да навредя.
Като видя как се олюлява на краката си, момичето преметна ръка през кръста му и го заведе до каменната пейка в преддверието. После се отдръпна бързо и изтръска робата си с длани.
— Смърдиш — обяви с кисела гримаса.
— Извинявай. Паднах в реката — обясни той и затвори очи. Започваше да му се вие свят.
— Какво ѝ е на ръката ти? — попита тя.
Той не отчете въпроса ѝ.
— Ще събудиш ли проповедник Джемсън, ако обичаш? Важно е.
— О, няма да му се хареса, ако го вдигна посред нощ — заяви тя. — Защо не изчакаш до сутринта?
Хан нито отвори очи, нито отговори. Накрая чу глухите ѝ стъпки надолу по коридора. Вече се унасяше в сън, когато до ушите му долетя дълбокият глас на Джемсън.
— Зле ли е ранен, Дори? Сигурна ли си, че не е някой от нашите ученици?
— Не знам дали бих го познала, дори да беше от нашите, господин Джемсън. Хубавичко е помлян.
Хан отвори очи и видя Джемсън да се извисява над него със строго лице.
— Господин Алистър. Благодаря на Създателката, че сте жив. Боях се, че ви е сполетяло най-лошото.
— Къде е Мари? — попита Хан.
— Спи в общежитието. Поклонниците се погрижиха за нея. Изпратих вест до майка ви, за да не се тревожи за дъщеричката си.
Хан се подпря на ръка и се надигна от пейката.
— Трябва да я заведете във Вехтошарника — натърти той. — Никой не бива да разбира нито къде живея, нито че имам сестра.
Джемсън погледна към Дори, която слушаше силно заинтригувана.
— Свободна си, Дори. Връщай се в леглото. Аз ще поема оттук.
Дори затътри крака неохотно, надничайки през рамо на няколко пъти. Сред шумолене на платове проповедникът коленичи, за да погледне Хан право в очите.
— Кажи ми, Хансън, имаш ли нещо общо с онези убийства? — попита със строг тон. — Трябва да знам истината.
— Не, сър — прошепна Хан. — Кълна се.
— А знаеш ли кой ги е извършил? И защо?
Хан поклати глава.
— Не. Но обвиняват мен. Кралската гвардия е по петите ми. — Сведе поглед към обувките си. — Съжалявам, че ви забърквам в тая каша и ще си тръгна, ако кажете. Но просто… трябваше да се скрия, а нямам къде другаде да отида. Ако успея да се добера до Морски борове, ще се укривам там известно време, но първо имам да свърша нещо тук.