— Това не ми звучи добре — изкоментира Джемсън. — Сутринта тръгна по работа, връщаш се окървавен и преследван от гвардията. Достатъчно добре си се подредил.
— Но аз трябва да разбера кой е очистил Южняците — възрази Хан. — Важно е да знам, ако са били Вехтошарите. Не мога да остана в планината завинаги. Не мога да оставя мама и Мари сами.
— Ще видим — отвърна Джемсън. — Междувременно се нуждаеш от грижи. Струва ми се, че ръката ти е счупена.
Хан придържаше ранената си ръка. Беше надута от лакътя до китката и придобиваше плашещ синьозелен цвят. Сребърната гривна започваше да му стяга и плътта изпъкваше покрай нея.
— Нямам пари за доктор — призна Хан. — Ако я превържем, сигурно ще изтърпя до Морски борове.
— Всъщност, един човек тук вероятно ще успее да ти помогне — прецени проповедникът. — Можеш ли да станеш? — Хан кимна. — Ела с мен.
Джемсън помогна на Хан да се изправи на крака и го поведе по коридора. С една ръка придържаше здравия му лакът, а с другата носеше фенера. Обичайно оживените коридори тънеха в тишина, докато целият храм спеше. Джемсън го преведе покрай олтарната зала и класните стаи. Стигнаха до каменните общежития, където живееха пансионерите и поклонниците.
Пресякоха окъпания в лунна светлина вътрешен двор и Джемсън отвори вратата на стая с изход към градината с лечебни билки. Вътре имаше две единични легла, маса, обикновен и люлеещ се стол, вана за къпане, сандък и суха мивка с легенче.
Джемсън остави фенера на масата.
— Легни и си почини. Ей сега се връщам.
Хан се отпусна на леглото с благодарност, но и с чувство на вина, задето беше толкова мърляв, макар че умората не му позволяваше да направи каквото и да било по въпроса. Имаше къде да се укрие, да поспи няколко часа и това беше същинска благодат. Ръката му пулсираше от болка, но изтощението го унесе в неспокоен полусън. Вратата се отвори и го изтръгна от съня, имаше чувството, че са минали едва няколко минути. Седна на ръба на леглото и се заопипва за ножа си — вече го нямаше.
— Самотен ловец, какво са ти сторили равнинците? — Върба остави лечителската си торба до него и долепи хладната си длан върху трескавото му чело.
— Върба? — Устата му беше толкова суха, че едвам произнесе думата. — Какво правиш тук? — Върба никога не идваше в града. Твърдеше, че изцеждал всичката ѝ магия.
— Имах работа в Превалски брод — обясни тя. Огледа внимателно ръката му и допирът на пръстите ѝ му се стори като струя хладна вода, отмиваща болката. После стана, напълни чаша с вода и изсипа съдържанието на украсена с мъниста кесийка в нея. — Ето. Изпий това. Върбова кора е. Ще облекчи болката.
Ала освен върбова кора явно имаше и момина коса и нещо друго, защото сякаш започна да халюцинира.
Вратата се отвори, затвори се и му се стори, че чува Жарава да казва:
— Какво е станало със Самотен ловец? Кой го е наранил? Пуснете ме да го видя.
После дочу и гласа на Върба, леко заповеднически, опитваше се да изгони сина си от стаята. Тогава изтрополиха бързи стъпки и Жарава се надвеси над него, задъхан, с изцъклени очи, лъснало от пот лице и провиснали дълги мокри кичури коса. Носеше поклонническа роба, чиято белота изпъкваше на фона на тъмната му кожа.
— Самотен ловец — прошепна той и протегна ръка към лицето на Хан.
Кожата на Жарава сякаш гореше и кълбовидни пламъци се въртяха около тялото му. Хан вдигна здравата си ръка пред лицето, за да се защити. В следващия момент Върба и Джемсън вече теглеха Жарава назад, далеч от Хан.
— Не можеш да му помогнеш, Жарава — увери го тревожно Върба. — Върви с Джемсън и ме остави да се погрижа за него. Моля те.
— Жарава! — изкрещя Хан и се опита да стане, но опиатът отнемаше силите му. Жарава беше болен. Жарава гореше. Танцуваше с огъня.
След секунди Върба се върна при него. Той опита да проговори, да я попита какво става, ала не успя да произнесе думите. Усещаше смътно как Върба опъва ръката му, бае ѝ, слага ѝ шина, привързва я към тялото му. После спря да усеща каквото и да било.
Събуди се в късния следобед. Слънчевите лъчи се изливаха косо през прозорците, птиците пееха и откъм отворената врата се носеше аромат на цветя. Все хубави неща.
Погледна към тялото си. Бяха успели да го изкъпят и преоблекат в поклонническа бяла роба. Кесията му стоеше върху нощната масичка, но дрехите му ги нямаше. Ръката му, плътно привързана към гърдите, бе спаднала значително, а вчерашната агония вече клонеше към тъпа болка. С малко повечко късмет навярно щеше да я движи до края на седмицата. Върба го беше лекувала и преди.