Из съзнанието му се въртяха спомени като петна прясна боя. Палката на Гилън, летяща към главата му. Горящата кожа на Жарава. Угриженото лице на Върба.
Преметна крака през леглото и се изправи несигурно, внезапно споходен от вълчи глад. Това беше другото странно нещо, свързано с бързото възстановяване — човек изгладнява. Завлачи се бос към вратата и надникна в градината тъкмо когато Дори се задаваше с обещаващ на вид поднос.
— Майка Върба каза, че ще си гладен — обясни Дори. — Радвам се да те видя на крак. — Тя внесе подноса в стаята, остави го на масата, седна на едно от леглата и вдигна колене към гърдите си, опирайки стъпала в желязната му рамка. Изглежда възнамеряваше да се позадържи. Тесните ѝ сини очи и малката, намусена уста разваляха красотата на облото ѝ, симпатично лице. Робата скриваше фигурата ѝ, но му се струваше пълничка.
— Е, благодаря. — Хан седна на другото легло и отметна кърпата от подноса. Опасяваше отдолу да не се окаже овесена каша или друга окаяна храна, но откри щедро парче сирене, комат ръжен хляб и плодове. Нахвърли им се лакомо и междувременно поглъщаше цели чаши вода, преглъщайки.
— Аз съм Дори — представи се момичето и навря лице до подноса, сякаш ревнуваше заради вниманието, което Хан обръщаше на храната. — А ти си Гривник Алистър — кимна мъдро. — Чувала съм за теб. Че кой не е?
— Приятно ми е да се запознаем — отговори Хан с пълна уста.
— Поклонничка съм за първа година — осведоми го Дори. — Преди това живеех на улица „Къпинак“.
— Хммм — провлачи Хан, а когато тя продължи да го наблюдава с видимо очакване, добави: — Как реши да станеш поклонница?
— О, майка ми реши. Едно гладно гърло по-малко у дома, така рече. Иначе щяха да ме дадат да стана прислужница.
— Аха. И харесва ли ти в храма?
— Бива. — Подръпна унило робата си. — Ама до гуша ми е дошло да нося тоя чаршаф — оплака се. — Да беше поне цветен.
Приведе се към него и прошепна съзаклятнически.
— Какво е да си главатар на Вехтошарите? Били обявили награда от хиляда девойчета за главата ти.
— Не съм никакъв главатар. — Хан се замисли дали да не го избродира отпред на робата си. — Хората вечно се бъркат. Нямам си работа с улични банди.
— Хм — процеди разочаровано Дори. — Значи не си гътвал човек. — След кратка пауза добави: — Ама имаш светла коса като неговата. Не съм виждала момче с толкова светла коса. Почти като моята е. Виждаш ли? — Тя уви кичур коса около показалеца си и му го поднесе за оглед. — И баща ти ли е толкова светлокос?
— Не знам. Не го помня. — Хан довърши хляба и сиренето и облиза пръстите си. — Благодаря ти за вечерята — каза през прозявка и се изтегна на леглото с надежда Дори да схване намека му.
Вместо това обаче тя седна в края на леглото му, хвана здравата му ръка и вдигна ръкава му.
— Ето я сребърната гривна — възкликна Дори и го изгледа злобно, сякаш бе опитал да бръкне в джоба ѝ. — Ти си Гривник Алистър, спор няма.
— И какво от това? — За хиляден път му се прииска просто да се отърве от проклетите гривни.
— Разправят, че въртиш стражарите на малкия си пръст — продължи Дори. — Че в тайното ти скривалище имало цял куп съкровища — диаманти и рубини, и смарагди, откраднати от големците; носиш позлатени дрехи и отвличаш богати хубавици за откуп, а те всички били влюбени в теб и не искали да си ходят.
— Нямам представа откъде е тръгнал този слух — увери я Хан. Искаше единствено да го остави на мира.
— Ама ти ги пускаш, даже им казваш да си изберат по нещо от имането ти и те си вземат — я пръстени, я огърлици, я други скъпоценности — и на никой ги не дават и нощем ги крият под възглавницата си. А някои полагат клетва и отиват да живеят по храмовете, щото не искат друг мъж след теб.
Хан щеше да избухне в смях, ако инстинктът му не крещеше „Опасност!“.
— Използвай главата си — посъветва я той. — Аз съм само на шестнайсет. Струват ли ти се възможни такива истории? Пък и вече съм вън от играта.
Тя примига насреща му с очи, празни и сини като безоблачно небе.
— Не ти вярвам. Защо ти е да се отказваш?
Хан нямаше желание да ѝ обяснява каква война бе бушувала в него през по-голямата част от дните му. Уличният живот е съблазнителен. Внушава ти чувство за могъщество, защото от теб зависи животът, смъртта и търговията в рамките на няколко пресечки. Защото, видят ли те хората, пресичат на отсрещния тротоар. Защото момичетата припадат по улични главатари.
В крайна сметка историята ти лека-полека започва да се превръща в легенда, и така, докато не забравиш кой си и на какво си способен. Докато не се пристрастиш към борбата за територия, плячка и оцеляване, а училището и семейството ти не избледнеят на фона на динамичната улична действителност.