Раиса примига насреща ѝ.
— Това за принцеса Раиса ли? — попита тя.
— За теб е принцесата-наследница — поправи я Бълкли. — А сега да те няма; храната изстива. Ако получа оплакване, жива ще те одера. Принцесата е много стриктна по отношение на храната си.
— Така ли? — не успя да се въздържи Раиса. — И искате аз да ѝ занеса вечерята? — Щеше да добави „Не се ли притеснявате, че ще ѝ сложа отрова или ще я наръгам с нож, или…“, но изражението на готвачката я спря.
— Да виждаш друг, на когото да поверя задачата? — попитa саркастично Бълкли. — Кралица Мариана е поканила петдесет човека на официална вечеря в главната трапезария и щеше да е много по-удобно, ако Нейно Височество беше благоволила да вечеря с всички останали — отбеляза Бълкли. — Ама не щяла. Сега върви.
Раиса изправи рамене, обърна се и тръгна натам, откъдето беше дошла. Щом излезе от полезрението на готвачката, скри подноса зад една статуя на кралица Мадера, хранеща простолюдието, и се изниза от коридорите на прислугата, избирайки привидно по-безопасните главни коридори на двореца.
Обзе я облекчение, но и неочаквано разочарование. Тя беше кръвната наследница на трона, а явно в слугински одежди се сливаше с тълпата. Владетелите от легендите излъчваха вродена аура, която ги открояваше, дори и облечени в дрипи.
В какво ли се изразяваше кралското начало, зачуди се тя. Дали не беше своеобразна роба — съблечеш ли я, оставаш най-обикновен човек? Само дрехата ли имаше значение? Нима всеки в кралството можеше да заеме мястото ѝ, стига да си набави нужните труфила?
Тази идея противоречеше на всичко, втълпявано ѝ години наред за кралската кръв.
Без повече произшествия мина през високата кула на портата, покрай намусените стражи от двете страни на изхода, под плашещата метална решетка и се озова сред хладната вечер. Работниците, живеещи извън крепостните стени на двореца, се стичаха по подвижния мост на път към дома. По-младите прислужници се смееха, шегуваха се и се задяваха един друг. Някои от по-възрастните се влачеха мудно, видимо изтощени.
Докато пресичаше моста, по брега на реката отдолу вече запалиха факли. Стигна до другия му край, спря и погледна назад към двореца. Опита да си представи как ли изглежда в очите на хората от града — далечен, мрачен, величав.
Амон я чакаше до портата в отсрещния край на моста. Очите му шареха сред потока от хора, задаващи се откъм двореца. За нейна изненада беше сменил синята си гвардейска униформа с дълга пелерина и тъмни панталони. Като се обърна към нея обаче, Раиса видя дръжката на меча му да се подава от предната страна на пелерината.
Ако се надяваше да заблуди и него, щеше да остане разочарована. Той прикова очи в нея още от петнайсет метра разстояние и проследи с поглед как си проправя път сред тълпата. Тя спря пред него и направи дълбок реверанс, широко усмихната.
— Закъсняваш — възнегодува Амон. — Започвах да се надявам, че си размислила.
— Наричайте ме Ребека Морли, млади ми господине. — Раиса се изправи. — Как ти се струвам?
— Щеше да е по-добре, ако се беше облякла като момче — прецени Амон. — И още по-добре, ако беше грозна.
Тя реши да приеме думите му като комплимент.
— Заблудих главната готвачка, ако искаш да знаеш — заяви самодоволно тя.
— Хммф — изпуфтя Амон.
— Да се преструваме, че си моят любим, който ме посреща след работа — предложи тя и го хвана под ръка. — Защо не си в униформа?
Той пак изсумтя.
— Самотният стражар е по-скоро мишена, отколкото защитник. — Амон я поведе към Пътя на кралиците. — Ще следваме този маршрут през Вехтошарника и чак до моста.
— Надявах се да поразгледам квартала — призна си Раиса, докато Амон я водеше към средата на улицата.
— Има предостатъчно време да се нагледаш. — Той измъкна внимателно дясната си ръка от нейната и премести Раиса от лявата си страна. — За да имам по-лесен достъп до меча — обясни в отговор на въпросителния ѝ поглед.
„Кръв и кости, някой май е на тръни“, помисли си Раиса.
— Какво каза майка ми Елена? — попита Раиса, подтичвайки, за да смогне на широкия разкрач на Амон. — Ще успее ли да изпрати някой от търговците на среща с нас?
— Щяла да види какво ще направи — отвърна Амон. — Не пожела да ми обещае нищо.
„Няма да успея без чужда помощ — помисли си Раиса. — Достатъчно трудно ми беше да се измъкна от двореца дори един път.“
Жителите на Дола не знаеха какво е здрач. Спуснеше ли се слънцето зад Западна порта, тъмнината потичаше като десетки реки през улиците и скоропостижно заливаше целия град. Фенерджиите тръгваха на обиколки покрай двореца и палеха магическите фенери по Пътя на кралиците. Колкото пò на юг се придвижваха, дори по Пътя, уличните лампи започваха все повече да се разреждат, а и много бяха счупени или повредени, или просто нямаше кой да се погрижи за тях.