— Защо ще ни преследва гвардията?
— Ей, вие! — провикна се Раиса. — Покажете се! Заповядвам ви да се покажете!
— Шшш — изшътка леко паникьосан Амон.
— Тогава ми кажи кои са.
— Ами… — той се прокашля. — Това са… мои приятели. Кадети от моя отряд.
В ролята си на ефрейтор Амон командваше отряд от деветима гвардейци.
— Казах ти, че…
— Те не знаят коя си. Обясних им, че трябва да изпратя сестра си до храма през Вехтошарника и ги помолих да ни ескортират. Понеже си доста срамежлива покрай млади мъже, затова по-добре да ни следват незабелязано.
Личеше си колко се гордее с така съчинената история.
— Сестра ти! Как да ти повярват, че съм сестра ти? Та аз съм два пъти по-дребна от нея. — Амон наистина имаше сестра, Лидия, която почти не му отстъпваше по височина.
Той закърши нервно ръце.
— Е, ти си другата ми сестра. Онази… ъ… ниската и набожната, дето още от малка е станала поклонничка в храма. — Амон съобрази колко се заплита. — Е, ще…?
— По-добре ги привикай — предложи Раиса обидена, със студен глас. — Не виждам причина да се крият по тъмните улички.
— Добре. — Той изсвирука глухо. Явно това беше уреченият им сигнал, защото само след секунди Раиса дочу някой да тича към тях. Трудно би определила кое точно я подтикна към следващата ѝ постъпка, но щом стъпките доближиха на около три метра, сграбчи реверите на Амон и го придърпа към себе си за дълга, страстна целувка.
Харесваше ѝ да го целува. Устните му бяха топли и плътни — нямаха нищо общо с горещите устни на Мика или с отпуснатите влажни бърни на Уил Матис. На Амон му отне известно време да се откъсне от нея и когато Раиса вдигна поглед, двамата бяха обградени от шестима ококорени млади кадети в цивилно облекло, всичките приблизително на тяхна възраст.
— Е… хм… ефрейтор — подхвана единият. — Май сте много привързан към сестра си, а?
Лицето на Амон пламтеше.
— Извинявайте. Понякога се държи неадекватно — изграчи той. — Получи сериозен удар в главата като малка.
— Аз съм Ребека Морли — представи се Раиса и поздрави кадетите с малък реверанс. — Вие кои сте?
— Наричаме се Сиви вълци — обяви едно от момичетата: високо, снажно и с няколко години по-голямо от Раиса. — Или Глутницата. Аз съм Холи Талбът.
Останалите също се представиха — Гарет, Мик, Талия и Уод.
Всички заедно прекосиха Южен мост без други усложнения и влязоха в двора на храма.
Озова се в друг свят. Билкови, зеленчукови и цветни градини, прорязани от осветени с фенери алеи, обграждаха сградaтa на храма. Същинско райско убежище сред грозотията на Южен мост.
Светлокосо момиче в поклонническа роба ги посрещна на вратата и им се поклони припряно.
— Очакват ни — обяви Раиса. — Имаме среща с проповедник Джемсън.
— Вече пристигна един търговец — обяви поклонничката, поглеждайки към гвардейците в подгизнали пелерини, сякаш са кифлички на поднос. — В кабинета на проповедник Джемсън е. Надолу по коридора вдясно. Да взема ли пелерините Ви?
Всички струпаха мокрите си връхни дрехи в ръцете ѝ и тя буквално залитна под тежестта им.
— Да изчакаме ли тук? — обърна се Гарет към Амон. Личеше си колко се опасява да не го въвлекат във философски спор.
— Да — отвърна Раиса вместо Амон.
Амон се обърна към нея.
— А аз да…?
— Ти ела с мен — не му позволи да довърши Раиса. — Крайно време е да разбереш какво съм намислила.
— Най-сетне — измърмори неблагодарно той вече по коридора. — Чудо на чудесата.
— Точно ти ли го казваш? — парира го тя. — Братко?
Кабинетът на проповедник Джемсън напомни на Раиса за библиотеката в двореца — опасваха я рафтове с книги, отопляваше я уютен огън. Двама мъже седяха до камината в големи, удобни наглед кресла — единият в дрехи на кланов търговец, другият — в проповедническа тога. Разговаряха оживено, почти спореха.
При влизането на Раиса и Амон търговецът стана и се обърна към тях.
Раиса застина на място.
— Татко! Върнал си се!
— Дива розичке! — Авърил взе разстоянието между двамата с няколко дълги крачки и я прегърна нежно. Тя притисна лице към ризата му от еленова кожа, вдишвайки аромата му. Винаги ухаеше екзотично — на еленова кожа и билки, на свеж въздух, на далечни земи. Слава на Създателката! Колко ѝ беше липсвал само.
— Прибрах се в лагера на Демонаи онзи ден. Майка Елена каза, че си поискала да ти изпрати някой търговец и не можах да се сдържа — обясни той. Отдалечи я на една ръка разстояние и ѝ се усмихна широко. — Раиса, виждал съм те в кожен клин и в дворцова рокля, но никога в такова облекло.