— Пазарният ден в Морски борове е след седмица. Там се стичат доста равнински търговци, затова може да поискаме по-добра цена. Но не възразявам да ги занеса и на демонайския пазар, ако държиш да ги продам по-далече. Едва ли ще ти е приятно някой да разпознае на сергията внимателно подбрания си дар.
— Не ме е грижа — отвърна направо Раиса. — Запазих предметите с историческа, сантиментална или политическа стойност. Но повечето от тези тук вероятно са ги избирали пратеници. Никой от големците не ме познава лично. Подаръците им далеч не са символи на безсмъртната им любов. Така поне ще ги използвам за нещо полезно, вместо да киснат в съкровищницата ми.
Лицето на проповедник Джемсън се озари от възможностите, разкрили се пред него.
— Дори с малко пари има начин да постигнем големи промени. В училището се нуждаем се от толкова много неща, още значителен брой ученици биха могли да го посещават с известна помощ. Ще раздадем книги на деца, които никога не са имали свои. Ще го наречем Школа на Дивата роза във ваша чест, Ваше Височество.
— О, не — отказа Раиса и се зачуди как ли би реагирала майка ѝ, кралицата, на подобна новина. — Предпочитам да остане тайна. Просто реших със собствени усилия да…
— Но не разбираш ли, Раиса — прекъсна я баща ѝ, — ако народът научи, че подпомагаш училището на храма, може да създадеш нова мода в кралския двор, новината да привлече още дарения, освен твоето. Хората да започнат да даряват в твоя чест. Стига да разберат за постъпката ти, естествено.
— О! — Раиса не се бе замислила по въпроса. Със своите волеви родители за пореден път се чувстваше между чука и наковалнята. — Е, добре. Щом смяташ, че ще помогне.
— Отлично — възкликна Джемсън. — А дали е възможно да дойдете през деня за среща с учениците? За тях ще бъде полезно да се запознаят с благодетеля си. Ще им помогне да разберат, че са важни, че управляващите не са ги забравили.
Раиса кимна.
— Съгласна съм. Много ще се радвам. А след време ще им уредим чиракуване при занаятчии от другата страна на крепостните стени.
— Ще трябва да го обсъдим с майка ти — обади се Авърил. — В подходящия момент.
Раиса се питаше какво ли щеше да се случи сега, когато баща ѝ най-сетне се беше завърнал; доколко ли знаеше за връзката на Мариана с Гаван Баяр.
Доколко тя самата знаеше за нея.
Момичето хвана ръката на Авърил.
— Ще дойдеш ли с мен в двореца, татко? Майка ми знае ли, че си се прибрал?
Авърил кимна.
— Да. Изпратих вест до кралицата. — Поколеба се за част от секундата, преди да добави: — Ще се настаня в имението Кендал, докато в двореца се освободи място.
Имението Кендал се намираше в чертите на крепостните стени, но на известно разстояние от двореца.
Раиса примига неразбиращо насреща му.
— Докато се освободи… А някогашните ти покои? Какво е станало с тях?
— Очевидно са в ремонт и в момента не са годни за обитаване. — Баща ѝ говореше с тон на търговец, знак, че моментът не е подходящ да се обсъжда тази тема.
Раиса обаче не се сдържа.
— В такъв случай е време някой да бъде изгонен — заяви тя. — Това е неприемливо. Ще говоря с майка ми веднага щом…
— И сам мога да говоря с кралица Мариана, дъще — натърти Авърил. — Не ме подценявай, ако обичаш. Все пак съм търговец. — Той впери усмихнат поглед в очите ѝ. — Дива розичке. На майка ти ще ѝ трябва време да свикне, че отново съм си у дома.
„Знае повече, отколкото казва — помисли си тя. — Баща ми никога не е бил глупак.“
— Добре. — Раиса също се усмихна, макар и насила. — Но винаги когато ти се прииска да останеш в двореца, си добре дошъл при мен. Утре ела на вечеря.
Прегърна баща си за довиждане, въпреки нежеланието ѝ да се раздели с него след дългото му отсъствие.
Погледна към Амон, който пристъпваше от крак на крак, видимо нетърпелив да си тръгне.
— Е, това е засега — обяви тя. — Ефрейтор Бърн ще ви уведоми, когато се сдобия с още… вещи за продан.
Двамата тръгнаха към вратата, но преди да я достигнат, влетя млад мъж, вероятно връстник на Раиса или малко по-голям, с червеникавокафява коса. Облеклото му — клин и риза — бяха изработени в някой от клановете.
— Джемсън! Копоите са спипали трима от Вехтошарите. Май искат да ги накажат за назидание… — Гласът му заглъхна, като видя хората, струпани в стаята. — О! Извинете, сър. Не знаех, че имате гости.
Очите му отскочиха към Авърил, после към Амон и се изцъклиха от тревога.
„Разпозна ги“, помисли си Раиса.
— Ще го обсъдим малко по-късно, Хансън — побърза да го отпрати Джемсън и кимна рязко към вратата.