Хансън започна да отстъпва назад към коридора, но Амон викна:
— Чакай! Какво беше това за Вехтошарите?
Момчето примига насреща му с притъмняло лице.
— Вехтошари ли? Не съм казвал нищо за никакви Вехтошари.
— Напротив — възрази Амон и тръгна целеустремено към Хансън. — Срещали ли сме се и преди? Изглеждаш ми познат.
— О, не — отвърна момчето. — Не ми се вярва. — Беше висок почти колкото Амон, макар и с по-слабо телосложение и имаше лъскави сини очи. По лицето му личаха следи от неотдавнашен побой. Дясното му око беше насинено, а над скулата му имаше синкавожълт оток. Шина крепеше дясната му ръка, но не я пазеше особено. Неприкрит, се опитваше да държи лицето си извърнато от тях, сякаш се срамуваше от контузиите си.
„Сигурно е от учениците на Джемсън“, помисли си Раиса с прилив на състрадание.
— Какво ти се е случило? — попита тя и го приближи, за да огледа лицето му отблизо. Докосна ръката му. — Кой ти причини такова нещо?
Хансън се изчерви.
— Нищо особено не е. Беше… баща ми. Пийне ли повечко, става агресивен.
В същия момент Амон се пресегна внимателно напред. Хвана ранената ръка на момчето и дръпна ръкава нагоре, разкривайки широка сребърна гривна на китката му.
— Е, Хансън, май все пак сме се срещали и преди. Случайно да ти викат Гривник? — попита Амон.
Гривник? Погледът на Раиса прескочи от Амон към другото момче. Не беше ли това прякорът на разбойника, отговорен за убийствата?
После всичко се случи за част от секундата. Момчето заби свободния си юмрук в лицето на Амон и се изтръгна от хватката му с ловкост, придобита чрез дългогодишен опит. Амон извади меча си и застана между момчето и вратата, призовавайки гвардейците. В следващия момент момчето на име Гривник сграбчи Раиса и притисна гърба ѝ плътно към себе си. Тя усети острието на нож до врата си и направи всичко по силите си да не преглъща.
— Хансън, не! — изкрещя проповедник Джемсън, пребледнял от ужас.
— Така, така — процеди Гривник близо до ухото ѝ. — Назад или ще ѝ прережа гърлото. — Гласът му трепереше леко, но дали от страх, напрежение или възбуда Раиса не можеше да прецени.
Сети се за шестимата мъртъвци на улицата. Умрели в мъки. От ръката на симпатично синеоко момче, опряло нож в гърлото ѝ.
— Моля те — призова го Джемсън, — в името на Създателката, пусни я. Не знаеш с кого…
— Не. — Авърил вдигна ръка да спре проповедника, вперил поглед в Раиса. Не искаше Гривник да разбере кого е взел за заложник. — Чуй — обърна се той към момчето, — дали няма да се споразумеем за нещо?
— Ето какво споразумение ти предлагам аз — обади се Амон, отстъпвайки от вратата. — Пусни я и си свободен да си вървиш.
— Да, след като насъскаш копоите си по мен — изсумтя Гривник. — И до моста няма да се добера.
Лицето на Амон се беше вкаменило, а сивите му очи блестяха като парчета гранит.
— Ако я нараниш, кълна се в кръвта и костите на Ханалеа, ще съжаляваш.
Другите Сиви вълци вече се бяха струпали на входа и следяха сцената с изумление.
— Ей, вие — обърна се Гривник към новодошлите. — Отивайте при останалите.
— Правете каквото ви казва — нареди им Амон.
Докато кадетите крачеха бавно към дъното на кабинета, Раиса усещаше с гърба си бясното сърцебиене на Вехтошаря и топлия му дъх върху тила си. Ръката му постоянно променяше хватката си върху дръжката на ножа, навярно от нерви.
„Не го стряскайте“, помисли си Раиса, докато очите ѝ обхождаха лицата на Амон, Авърил и Джемсън, изпращайки им тайни послания.
— Не искам да нараня никого — увери ги Гривник. — Но и не искам да ме тикнете в тъмницата, където с мъчения ще ми изтръгнете самопризнание за престъпление, което не съм извършил.
Раиса се напрегна и момчето я стисна по-силно.
— Кралската гвардия не измъчва никого — изстреля тя. — Полага ти се справедлив процес. Ако си невинен, ако наистина не си извършил всички онези убийства, ще изчистиш името си.
Момчето се подсмихна.
— Ех, девойче — подхвърли той. — Де да беше така. Мнозина влизат в тъмницата и повече никой не ги вижда.
Раиса се почувства глупава, наивна. Какво ѝ бе казал Амон? „И мен да ме влачеха към ареста за разпит от Мак Гилън, щях да направя всичко възможно да избягам.“
Гривник преметна ръка през корема на Раиса и я затегли към вратата на кабинета.
— Ключовете ви, сър — обърна се към Джемсън. Държеше се учтиво, изискано, като благородните крадци от легендите. — Дайте ги на момичето.
„И той има вид на търговец — помисли си Раиса. — Използва го при нужда.“
— Хансън — обади се проповедник Джемсън. — Допускаш грешка. Знаеш го. Не си такъв човек. Пусни момичето.