Гривник поклати решително глава.
— Бил съм в тъмницата. Нямам намерение да се връщам там.
Въпреки странното положение, на Раиса ѝ беше любопитно каква ли е връзката между проповедник Джемсън и този уличен разбойник? Джемсън сякаш го познаваше, имаше му доверие поради една или друга причина. Сигурно Хансън/Гривник го беше заблудил, макар че проповедникът далеч не изглеждаше наивен.
Джемсън бръкна в джоба си, извади голяма връзка ключове и ги подаде на Раиса. В това време Гривник я държеше плътно притисната към гърдите си, затиснал главата ѝ под брадичката си и приготвил ножа за атака. Между лопатките на раменете ѝ се стичаше пот и навлажняваше ленената ѝ блуза.
— Умолявам те — повтори Джемсън. — Не го прави. Има и друг изход от положението.
— Съжалявам, сър — отвърна искрено момчето. — Но ако има друг изход, аз поне не го виждам.
Гривник излезе на заден ход през вратата, влачейки Раиса със себе си.
— Така. Затвори вратата след нас и я заключи — нареди ѝ той, сякаш бяха съзаклятници. — Това ще ги позабави. После ми дай ключовете и потегляме.
— Не! — изкрещя Амон. — Остави момичето тук. Вземи мен вместо нея.
Гривник погледна от Раиса към Амон и ухилен поклати глава.
— Ъ-ъ. Тя ще ми създава по-малко неприятности. Пък и е по-хубава.
„Маниер на търговец“, каза си наум Раиса.
По лицето на Амон се появи кръвожадно изражение.
— Трябваше да позволя на Гилън да те пребие до смърт. Ето какво ми се пада, щом съм толкова милостив.
— Милостта никога не е за порицание, друже — изтъкна Гривник. После посочи към вратата с върха на ножа си. — Хайде, девойче. Прави каквото ти казах. Нямаме цял ден.
Раиса му се подчини: затвори вратата след тях и врътна ключа с толкова разтреперани ръце, че едвам уцели ключалката. Библиотеката представляваше същинска крепост — с масивна дървена врата и без никакви прозорци. Зад вратата се чуваха приглушени крясъци и викове за помощ, последвани от глухо блъскане на тела по дървото.
Гривник имаше право. Маневрата му несъмнено щеше да забави онези вътре. Поклонниците спяха дълбоко от другата страна на вътрешния двор. Едва ли някой щеше да чуе затворниците до сутринта, когато коридорите отново щяха да се изпълнят с хора. Много неща можеха да се случат до сутринта.
Гривник я стисна за китката и я поведе по коридора към входната врата.
— Пусни… ме! — изкрещя Раиса, докато се мъчеше да вкопае петите си в каменните плочи. Успя обаче само да се строполи на пода.
Гривник изруга под нос, прибра ножа и я преметна през рамо като чувал с репи. Стори ѝ се учудващо силен.
— А сега да мълчиш — измърмори той. — Не ме принуждавай да направя нещо, което не искам.
Очевидно възнамеряваше да я отведе някъде, където да я изтезава на воля, както бе сторил и с другите. Раиса заопипва кръста си и докопа дръжката на ножа. Беше ли способна да го намушка? Стисна дръжката с две ръце, прицели се в средата на гърба му, затвори очи и спусна острието към кожата му.
Вместо да го наръга обаче, се озова по гръб на пода, замаяна от сблъсъка на главата си с твърдия плочник. Гривник я беше стоварил най-безцеремонно. Сграбчи отново китката ѝ и изтръгна ножа от ръката ѝ.
— Следващия път, като решиш да заколиш някой, действай по-бързо — посъветва я той. — Не му мисли толкова.
Той я опипа ловко, плъзвайки ръце по корсета ѝ, по двете страни на тялото ѝ, нагоре-надолу по краката ѝ и дори бръкна в дантелената ѝ мрежичка за коса, за да се увери, че не носи други оръжия. Въпреки че движенията на злодея бяха делови, лицето ѝ пламна при допира на ръцете му.
Беше добър в това, ловък и сръчен. Намери пръстена с вълци от Елена, увесен на верижка около шията ѝ, но не го взе. Напипа и малката кадифена кесийка, пълна с монети, която бе скътала в корсета си. Претегли я в длан, после ѝ я върна. Тя примига изненадана насреща му.
Накрая я вдигна на крака, пъхна мрежичката за коса в ръцете ѝ и я изтупа с престорено кавалерство, завършвайки с грубовато шляпване по задните части.
Макар и да се намираха в неприятна ситуация, похитителят ѝ — с изненадващото си чувство за хумор и напереност, с твърдоглавата си настойчивост — някак я привличаше. Като че ли не очакваше нищо, защото никога не бе получавал нищо.
А и никой никога не бе очаквал нещо от него. Имаше свобода, с каквато тя никога нямаше да разполага.
„Ти си глупава романтичка — укори се тя наум. — По-глупава дори от Миси. И по всяка вероятност ще свършиш обезчестена или убита от уличен главорез.“