Той я огледа подозрително от глава до пети, сякаш кроеше план за нападение.
— Не си тежка — заключи накрая. — Но си много неудобна за носене.
Тя му подаде кесията си с пари.
— Вземи я. И ме остави тук.
— Не ти ща парите — намръщи се той. Думите му увиснаха помежду им.
Но щом не искаше парите ѝ… Раиса преглътна сухо. Знаеше само едно — имаше по-голям шанс да се измъкне, стъпила на собствените си крака.
— Мога да вървя — пророни тя в опит да си върне поне част от достойнството.
— Хубаво, а можеш ли и да бягаш? — Той я сграбчи за китката и я издърпа през портата на храма. След секунда вече препускаха по Южен мост към Вехтошарника. Някъде по средата на моста той пусна връзката с ключове в реката.
Стъпиха на вехтошарска земя, прекосиха Пътя на кралиците и хлътнаха в странична уличка. После отбиха в друга, той извади голяма носна кърпа от джоба си и ѝ превърза очите.
— Винаги ли носиш превръзки за очи? — попита тя с умишлено равен глас. Този път разбойникът не ѝ отговори; просто я хвана за ръка и я поведе напред.
„Няма да ти се размине“, хрумна ѝ да му каже. Но ѝ се струваше твърде вероятно да му се размине, каквото и да си беше наумил.
ТРИНАЙСЕТА ГЛАВА
ВЕХТОШАРИТЕ
Хан нямаше представа какво го накара да вземе момичето със себе си. Само му пречеше и отказваше да му съдейства. Бавеше го, а отгоре на всичко опита да го намушка с хубавичкото си ножче. Без нея несъмнено щеше да се е добрал къде-къде по-бързо до сигурността на Вехтошарника. С повечко късмет Джемсън и другите нямаше да се измъкнат от кабинета чак до сутринта, затова всъщност не се нуждаеше от заложник. А сега трябваше да се чуди и какво да прави с нея.
Поне вече не му се съпротивляваше, а подтичваше послушно до него. Хан я водеше все по-навътре във Вехтошарника, въртеше я по улички и пътечки, та да не може да се ориентира, скимнеше ли ѝ да хукне. Той самият следваше картата в главата си. Толкова далеч от главната улица цареше пълен мрак и нямаше особен смисъл от превръзката на очите ѝ. Но като я чуваше как брои шепнешком при всеки завой, разбираше, че следи накъде я води. Несъмнено щеше да се възползва от всеки удобен случай да му избяга.
Нещо в това момиче възбуждаше любопитството му. Беше облечена като дворцова слугиня, но дрехите ѝ бяха възголеми, носеше тежка кесия и се държеше сякаш е дукеса. Самоуверено. Дори горделиво.
Питаше се къде ли е усвоила такова поведение — че заслужаваш повече, отколкото даваш на света.
„Кралската гвардия не измъчва никого — бе заявила уверено, все едно е експерт по въпроса. — Полага ти се справедлив процес.“
„Ще ме прощаваш, девойче — каза си наум, — но аз съм експертът по този въпрос и хич не ти хващам вяра.“
Замисли се какво знае за нея. Намери я в компанията на Джемсън и кланов търговец, според него Авърил Демонаи, патриарх на лагера Демонаи. Не го беше виждал цели три години — Хан бе посещавал рядко Морски борове през трите си години по улиците, а и лорд Демонаи не се появяваше често в Морски борове. Ала лице като неговото не се забравя лесно.
Високото тъмнокосо, напрегнато момче, което го разпозна, беше същият онзи ефрейтор Бърн от случката му с гвардейците пред „Бъчвата и короната“. Пък и нали му се притекоха на помощ малолетните копойчета. Каква работа имаха тук, и то в цивилно облекло? Джемсън нямаше навик да се среща с гвардейци.
Е, сигурно всичко се дължеше обичайния му лош късмет — той поне си оставаше все същият.
А дали ефрейтор Бърн нямаше любовна връзка с девойчето? Вероятно, ако съдеше по реакцията му. Замисли се и за друго: дали не бяха отишли в храма, за да се венчаят, а приятелчетата му щяха да са им свидетели. Проповедниците редовно женят млади двойки.
Хан прогони тази идея от главата си. Не му допадаше.
Девойчето започваше да се изморява — задъхваше се, изоставаше и му се налагаше да я влачи след себе си. Трябваше да се скрият някъде за малко. Чувстваше се беглец, уязвим без укритието на храма. А и навярно беше пропилял шанса си да разбули мистерията около убийствата.
— Ела насам.
Дръпна я в една уличка, после свърна в пролуката между две сгради, толкова тясна, че се наложи да минат странично. Излязоха в малък вътрешен двор с тухлена настилка и жалко покривче, под което да се скрият от дъжда. До една от сградите имаше каменна постройка, навярно вход на мазе, с двойна дървена врата, заключена с масивен катинар.
Хан го отвори за част от секундата. Радваше го да констатира, че още не е загубил сръчността си в този тип работа.