Бутна вратата навътре, пантите ѝ възроптаха и го обля влажен, застоял въздух. Май никой не беше влизал тук, откакто Хан се отказа от уличния живот. Заведе момичето до стълбището.
— Надолу са десетина стъпала. — Хвана я за лакътя, за да не падне. — Опипвай всяко с крака си.
Тя се задържа на ръба на стълбището.
— Моля те — подхвана с вирната брадичка и изопнати рамене, — имай милост. Просто ме убий още сега. Не съм ти сторила нищо.
— Нямам намерение да те убивам — отвърна смаяно Хан.
— Не искам да търпя мъченията ти. И посегателствата ти.
— Не смятам да те измъчвам — увери я отчаяно Хан. — Hито пък… каквото и да било друго. Студено ми е, мокър съм до кости и силите ми се изчерпиха; просто искам да си почина малко, ясно?
— Но аз не искам да слизам надолу — настоя тя и видимо изтръпна. — Моля те, не ме принуждавай.
— Добре де, виж сама. — Той се пресегна, развърза кърпата и я свали от очите ѝ. — Eтo. — Отправи ѝ най-добрата си, най-очарователна усмивка. — Това е… един вид скривалище. Повярвай ми, долу е много по-удобно, отколкото навън в дъжда. Пък и аз ще сляза с теб.
— Това ни най-малко не ме успокоява, господин… Гривник — рече тя, възвърнала донякъде самоувереността си.
— Виж какво… как се казваш?
— Р… Ребека Морли — отвърна тя с треперлив глас и тракащи от студ или страх зъби.
— Ребека, не мога да те пусна във Вехтошарника посред нощ — повиши тон. — Почакай. Ще запаля фенера, но първо ми обещай, че няма да хукнеш нанякъде.
Ребека впери изпитателен поглед в лицето му.
— Добре — съгласи се накрая. — Обещавам. Засега. Ако ти се закълнеш в кръвта на демона, че няма да ме нараниш.
— Добре, кълна се — отвърна Хан.
Това девойче явно беше чело твърде много приказки. Тръгна надолу по стълбите, намери фенера и кибрита, където ги остави последния път, и се върна на горната площадка за отрицателно време. Тя не бе помръднала от мястото си; стоеше мирно и го наблюдаваше с мрачен поглед. Значи госпожичката държеше на думата си. Това беше полезна информация.
Той запали фенера и ѝ го подаде.
— Заповядай.
Тя му го върна.
— Дръж го над стълбището, за да осветява пътя ми надолу — нареди тя, а след кратък размисъл добави: — Ако обичаш.
Тръгна надолу по стълбите с гордо вдигната глава, същинска светица, крачеща към пламъците. Той слезе след нея, остави фенера в средата на стаята и се върна да затвори вратата.
Помещението наистина беше доста уютно за мазе. В него нямаше златни тронове и купища скъпоценности, нито монети и пленнички, както Дори си представяше, а три койки и одеяла, масивен дървен сандък с резервни дрехи и свещи и няколко бурканчета сушен боб, конфитюр, бисквити, захар и жито. Житото беше плесенясало, но всичко останало изглеждаше добре.
И най-хубавото — мазето си имаше задна врата с тясно стълбище към съседния склад. Хан обичаше да разполага със задна врата.
— Значи това е скривалището ти? — попита Ребека с видимо разочарование.
Изглеждаше грохнала, изстрадала бездомница. Косата ѝ, в началото прибрана в дантелената мрежичка, сега висеше на дълги мокри кичури около раменете ѝ. Големи зелени очи светеха сред маслинената кожа на лицето ѝ, загатвайки смесения ѝ произход: кланов и долски навярно. Сочни, изкусителни устни розовееха над гордо вдигнатата ѝ брадичка. Краищата на дългата ѝ пола бяха оцапани с кал, а блузата ѝ — подгизнала от дъжда.
Тя обърна глава в профил и на Хан му се стори някак позната. Вероятно я беше засичал на пазара или…
— Срещали ли сме се? — поинтересува се той.
— Едва ли — отвърна тя, подсмърчайки тихичко с нещастно изражение.
„Кръв и кости — помисли си той. — Само недей да плачеш. Положението е достатъчно окаяно.“
— Ей, ей — подвикна вместо това. — Аз трябва да плача. Благодарение на твоето войниче си нямам нито дом, нито работа, нито бъдеще.
— А дали… дали не е трябвало да помислиш за това, преди да убиеш всички онези хора?
— Не съм убивал никого — отрече засегнат Хан. — Вече ти казах. Друг е бил.
Тя не отвърна, а само обви тялото са с ръце и потрепери леко.
— Ако искаш сухи дрехи — подхвана той, — бръкни в онзи сандък и виж дали нещо ти става. Аз ще… ъм… ще се обърна с гръб или направо ще изляза навън. — В дъжда. Наистина прекаляваше с добрите обноски покрай таза госпожичка.
— Не, благодаря — побърза да откаже тя. Седна сред полите си в единия ъгъл и впери големите си уплашени очи в него.
— Искаш ли нещо за ядене? Бисквити? Или бисквити с конфитюр? — Жестикулираше широко, като един истински домакин. — Бисквити със захар?