— Не.
Накрая седна на пода с кръстосани крака, на разстояние. Надяваше се да е достатъчно, та гостенката му да се отпусне.
— Какво правеше в храма на Южен мост? — поинтересува се той.
Тя се замисли. Очевидно съчиняваше лъжа.
— Търсех си работа.
— Така ли? Каква работа? В какво те бива?
Изражението ѝ казваше „Изтръгвам сърцата на крадци и похитители.“.
Хан опита отново.
— Къде живееш?
Още една пауза.
— Близо до крепостните стени на двореца. На улица „Бредбъри“.
— Скъп квартал — коментира с изненада той.
— Аз съм слугиня. Ъм… домашна възпитателка. В… дома на семейство Баяр.
Лъжеше на пресекулки и видимо измисляше историята в движение. Или не я биваше в лъжите, или дори не се стараеше да звучи убедително.
Все отнякъде обаче ѝ беше хрумнало името Баяр.
— Лорд Баяр е висшият магьосник на кралството, нали? — попита той с престорено небрежен тон.
Тя кимна, изненадана, че е чувал за него.
— Е, какви са семейство Баяр? — полюбопитства той, дъвчейки една изсъхнала бисквита. — Вярно ли е, че са свестни хора, като ги опознаеш добре?
Тя присви очи, обмисляйки отново позицията си спрямо него.
— Защо ме доведе тук?
— Ами, както казах, ще починем тук до сутринта, а после…
— Не — прекъсна го нетърпеливо тя. — Защо не ме заключи с другите в храма?
Трябваше да ѝ го признае, момичето имаше кураж. Въпросът ѝ беше рискован, при положение че нямаше представа какъв е отговорът му.
— Реших, че може да си ми необходима, докато минавам по моста и…
Тя отпусна рамене и впи злобен поглед в него. Не му вярваше.
— Не знам — завърши простичко. — Да го наречем импулсивно решение. За всичко ли трябва да има логична причина?
Всъщност и той си задаваше същия въпрос. В кабинета тя се приближи към него с думите „Какво ти се е случило? Кой ти причини такова нещо?“ и с възмутено изражение, сякаш изцяло е на негова страна, готова да се бори за него. Докосвайки ръката му, го стопли отвътре като с буен огън.
После Бърн го набеди за убиец и тя се отдръпна погнусено от него. А в следващия момент Хан вече я теглеше по моста. Сякаш можеше отново да я придърпа на своя страна.
Да, но вече беше съсипал този си шанс. Шест или осем убийства бяха голяма спънка. Пък и щеше да се озове в тъмницата, ако някога покажеше лицето си в Превалски брод — поредната солидна пречка.
Защо наистина? Какво очакваше от това момиче? Да не си въобразяваше, че ще се измъкнат от това премеждие ръка за ръка? Че ще му дойде на гости в замъка над конюшнята?
Ребека не спираше да се оглежда, сякаш се опитваше да запамети и най-малката подробност от лицето му. Вероятно за да го разпознае при очна ставка.
— Откъде се сдоби с тези гривни? — попита го тя най-неочаквано. — Открадна ли ги от някой?
Имаше чувството, че цели да го провокира, да сложи край на напрежението помежду им.
— Не — отвърна той. — Не са крадени.
— Нали знаеш, че ни търсят? — попита Ребека. Това момиче направо преливаше от добри новини. — Няма да спрат, докато не ни открият.
— Опитай да поспиш — предложи той. — Аз ще направя така. Утре ще намеря начин да те освободя. — Той порови из сандъка и ѝ хвърли едно от по-немиризливите одеяла. За всеки случай ѝ даде и умалели му вече панталони и риза. После придърпа една от койките чак до стълбището и се сви на нея.
Сънят се бавеше. Хан дочу шумолене от ъгъла на Ребека, търкане на плат по каменния под. Явно все пак беше склонила да се преоблече в сухи дрехи. Той се взираше в мрака, мъчейки се да прогони тази картина от главата си. Само неприятности щеше да му донесе.
Накрая шумоленето стихна и из помещението се разнесе тихото ѝ ритмично дишане, което му подсказа, че е заспала.
Всеки път, затвореше ли очи, Хан виждаше амулета със зелената змия и магьосническия жезъл, сякаш беше гравиран върху клепачите му. Започваше да си мисли, че е прокълнат. Откакто взе пустото нещо, не можеше да се отърве от неприятности. Вероятно Мика Баяр му бе направил черна магия. Сигурно трябваше да пренебрегне съвета на Лушъс и да го върне на истинския му собственик.
Само дето, поне по думи на Лушъс, семейство Баяр не бяха истинските му собственици.
Но защо? Все пак бяха убили Краля-демон, присвоявайки си амулета му, нали така?
Навярно в това се коренеше проблемът. Ставаше само за тъмна магия. Но нали всички подобни предмети са били унищожени по време на Опустошението?
Най-накрая Хан успя да заспи. И образът на ефрейтор Бърн преследваше сънищата му.
Незнайно как Раиса поспа, независимо от очакванията си да не мигне на този мръсен под в компанията на сериен убиец. Събуди се рано, необезчестена, но пък болезнено схваната заради неудобната си поза в ъгъла.