Фенерът беше угаснал, ала през пролуките на вратата надничаше бледа утринна светлина. Гривник спеше, изтегнат на койката до стълбището.
Раиса го погледа, за да се увери, че наистина не е буден. Похитителят ѝ спеше неспокойно, мърмореше си нещо и се мяташе в леглото си, навярно измъчван от лоши сънища.
Или гузна съвест.
Тя се изправи със скърцащи колене, прекоси мазето и застана до койката. Гривник изглеждаше някак по-млад в съня си. Контузената му ръка лежеше върху гърдите му, а другата беше преметнал настрани; очите му се движеха трескаво под насинените му клепачи. Ножът се подаваше изпод тялото му.
Беше красив под синините, макар че червеникавокафявата коса му стоеше някак неестествено. Раиса удържа на импулса си да прокара пръсти по фините черти на лицето му.
Защо носеше кланови дрехи? Поредната неразгадана мистерия.
Можеше ли да се довери на инстинкта си — онзи, който ѝ нашепваше, че не е способен да извърши приписваните му престъпления? Наистина ли възнамеряваше да я освободи? Засега не я беше наранил, но имаше още време.
А и едва ли щеше да е толкова лошо, ако просто я заколи. Научеше ли за малкото ѝ приключение, кралицата щеше да я заключи в стаята ѝ. А Амон щеше да заточи във Варовикови чукари, и то по вина на Раиса. Сигурно дори в този момент Кралската гвардия претърсва града.
Раиса беше проснала пелерината, полата и фустата си на един стол да съхнат. Пипна ги и установи, че макар и вече да не бяха вир-вода, още бяха влажни, а и се бяха вкоравили. Замисли се дали да не ги облече отново, но се страхуваше да не събуди Гривник, докато се преоблича.
Панталоните ѝ бяха твърде дълги и широки в кръста, затова Раиса намери едно въже и го прокара през гайките, а крачолите нави. Ризата, мръснобяла, висеше почти до коленете ѝ. Закопча я до врата, сбърчвайки нос от миризмата на момчешка пот. Върху купчината дрехи намери ярко парче плат и върза косата си с него, после се наметна с пелерината си.
Възможно ли беше да се промъкне нагоре по стълбището и да излезе през вратата, без да го събуди? Трябваше да набере преднина, защото той, за разлика от нея, познаваше квартала.
Сърцето на Раиса така силно барабанеше в гърдите ѝ, че се страхуваше да не разбуди Гривник с тропота му. Тя прескочи проснатото му тяло и стъпи на първото стъпало. Оттласна се с другия крак и изкачи стълбището възможно по-бързо. Очакваше да усети ръката му около глезена си всеки момент. Стигна горното стъпало, погледна надолу и пое дълбока, бавна глътка въздух. Момчето още сънуваше размирния си сън.
Раиса протегна и двете си ръце и побутна двойната порта.
Скръ-ъ-ъ-ъ-ц! Стърженето на пантите прониза утринната тишина. Под нея равномерното дишане на Гривник секна и отстъпи място на сънено възклицание.
Е, вече нямаше връщане назад. Тя бутна вратите, разтваряйки ги докрай, и се смръщи пред ярката светлина. След кратка паническа борба с пелерината си изхвърча от мазето и хукна през вътрешния двор. Пъхна се в пролуката между двете сгради и в същия момент дочу приглушен крясък иззад гърба си.
Изскочи от другата страна като коркова тапа от бутилка и се втурна през тесните улички, без да я е грижа къде се намира или накъде отива, просто решена да избяга по-далеч от похитителя си.
Бяга, докато бодежът под лъжичката ѝ и липсата на въздух в дробовете ѝ я принуди да спре и да свърне в странична уличка. Остана там колкото да си поеме дъх с наострени уши и трескав поглед.
После продължи ходом. Възнамеряваше да намери странноприемница или отворен магазин. Вероятно все някой щеше да се съгласи да извика помощ, стига да го убеди, че за намирането ѝ е обявена награда.
Ала всички кръчми бяха заключени, къщите — също, улиците пустееха в ранния час. Почука по вратите на няколко от по-хубавите сгради, но никой не ѝ отвори. Пък и едва ли някой би я пуснал в дома си в този ѝ вид. Навярно изглеждаше потресаващо — дрипаво, мърляво същество с неопределен пол.
На изток кулите на двореца Превалски брод пробождаха хоризонта, силуетът им се открояваше на фона на изгряващото слънце. Струваше ѝ се на няколко километра разстояние, със сигурност по-далеч от пътя, изминат предишната вечер. Наистина ли едва преди ден с Амон и тайния им ескорт бяха прекосили Вехтошарника?
Нямаше друг избор, освен да си плюе на петите. Запъти се към високите кули, криволичеше през улици и улички с чувството, че изминава по два километра за всеки километър по права линия. Кварталът наподобяваше лабиринта в градината ѝ на покрива, само дето стените му бяха образувани от грохнали сгради, а краката ѝ стъпваха по калдъръм, натрошени тухли, прахоляк и всевъзможни боклуци.