Тъкмо пресичаше поредния вътрешен двор и от съседната уличка изскочи младо паникьосано момиче. Беше слабо, вероятно година-две по-малко от Мелани, с дълга руса коса, прибрана в плитка.
— Госпожице! Помогнете ми в името на Маделин Милостивата. Малката ми сестричка! Болна е!
Раиса се озърна, за да провери дали не говори на друг, но беше сама в двора.
— Аз ли? Какво ѝ е на сестричката ви?
— Задушава се! Започна да посинява! — Момичето дърпаше Раиса за ръката. — Моля ви, елате.
Раиса последва момичето по уличката. Навярно ѝ се отдаваше шанс да стори добро. Из града върлуваше задушаваща болест. В храма на двореца лечители успяваха да я надвият. Може би…
Тя и момичето внезапно се озоваха пред тухлена стена. Раиса се обърна и видя, че вече не са сами. Пет други фигури — четири момчета и още едно момиче — изникнаха от съседните улици и ги обградиха. Стомахът ѝ се сви.
— Ей, ти — обади се новопоявилото се момиче, присвивайки очи насреща ѝ. — Накъде си хукнала?
Акцентът ѝ подсказваше, че е от южните острови. Беше по-голяма от другата, на около шестнайсет, с тъмна кожа, високи скули, плътни устни и дълга вълниста черна коса, увита в конци, които я разделяха на дебели кичури. Носеше панталони и блуза без ръкави, разкриваща мускулестите ѝ, татуирани рамене.
Момичето се пресегна и отскубна импровизираното шалче от косата на Раиса.
— Защо го носиш? — попита тя и тикна шалчето пред лицето на Раиса. — Откъде го взе?
В същия момент Раиса забеляза, че всичките носят около врата си такива шалчета.
— Вехтошари! — изстреля тя. — Вие сте Вехтошари!
Момичето подскочи и се огледа нагоре-надолу по улицата, преди да отвърне:
— Нищо подобно. Кой ти каза?
— Гривник ли ви изпрати? — попита Раиса, бясна, задето я спипаха толкова лесно. — Е, може да му предадете, че не ме интересува колко улични хулигани е насъскал по мен; аз не съм…
— Я да мълчиш! — прекъсна я момичето, колкото ядосано, толкова и уплашено. — Нямаме нищо общо с далаверите на Гривник Алистър. Той вече не е от Вехтошарите. Няма дума във Вехтошарника. А сега да видим какво криеш в тая торба, хмм? — Бандитите запристъпваха към нея, а тя заотстъпва назад, докато гърбът ѝ опря о стената на сградата.
По-голямо момче в протрито палто от червено кадифе се пресегна да пипне косата ѝ и тя шляпна ръката му. Той се усмихна и разкри език, почервенял от дъвчене на шиполист.
— Имаш ли си семейство, момиче? Някой, дето би платил да си те върне? — Приведе се към нея и от миризмата на шиполист в дъха му тя се просълзи. Нервните му движения не оставяха съмнение, че често злоупотребява с шиполист.
— Ето къде си била, Ребека! — Всички се завъртяха към Гривник, който крачеше важно по улицата, досущ като пиратски принц, облечен в кланови дрехи от глава до пети: клин, ботуши и протрито палто от еленова кожа.
Той кимна на останалите Вехтошари.
— Здрасти, Кадифе, благодарско, че си се погрижил за девойчето ми, друже. Казвам ти, таралеж в гащите е.
Пред смаяния поглед на Кадифе Гривник сграбчи Раиса за ръката и я тикна зад себе си, заставяйки между нея и останалите. Сложи нещо в дланта ѝ и тя усети студения допир на метал. Ножът ѝ. Тя го стисна и надникна иззад гърба на Гривник, замаяна от недоумение.
Вехтошарите го зяпаха с живия интерес, резервиран за убийците, прелюбодейците, кралете, актьорите и други прочути личности.
Всички, с изключение на татуираното момиче. Нейното изражение съчетаваше по-сложни чувства: смесица от гняв, желание и ядно разочарование.
„Влюбена е в него — прецени Раиса. — А той я е зарязал.“
— Разкарай се, Алистър — направи опит да го прогони татуираната. — Това девойче е наше.
— Ъ-ъ, Кат — отвърна той. — Аз пръв си я видях. Няма много кяр за шайкаджийка като теб, ама поне е хубавичка.
— Тя ли те преби така? — подхилна се злобно Кат. — Или бяха Южняците, както разправят всички?
— Какво имаш в косата бе, друже? — поинтересува се Кадифе. — Кръв или кал?
Гривник пипна главата си, озадачен за момент.
— O, да — отговори, като му просветна. — Изпробвам нов цвят. Отива ли ми?
— Крие се от копоите, браточки — изкоментира Кат. — Вече не му стиска и по улиците да се весне.
— Да не би да се връщаш при нас, Гривник? — попита с надежда в гласа едно по-младо момче. — Добра плячка имаше, когато ти ни беше главатар. — Той залепи длан върху устатата си и стрелна уплашен поглед към Кат.