Раиса разбра жеста му. Искаше позволение от Кат, демонстрираше ѝ, че признава ролята ѝ на улична главатарка.
— Хубаво — съгласи се тя с безизразно лице и равен глас. — Да ви няма. Но да не съм те видяла да…
— Чакай ме в другия край на Южен мост довечера — прекъсна я той. — Ще ти помогна да измъкнеш Сари и другите.
Kaт го изгледа преценяващо.
— Как да съм сигурна, че няма да доведеш гвардията със себе си? — попита тя. — Че няма да ни предадеш?
Той хвана лактите ѝ, погледна я право в очите и прошепна с отривист глас:
— Защото този път ти обещавам.
Всичко наоколо се разбуждаше. Отдалечаваха се от центъра на Вехтошарника. По един или друг начин Хан трябваше да се раздели с девойчето, преди да са се натъкнали на любопитен стражар или друг опасен индивид. Само дето нещо му подсказваше, че тя не би го издала.
При всеки поглед към Ребека се убеждаваше, че тя го изучава с присвити зелени очи, сякаш Хан е шифър и се опитва да го разгадае. Май предпочиташе да вижда предишния ѝ, опулен от страх поглед. Колко ли беше дочула от разговора му с Кат?
— С онова момиче Кат явно сте били много близки, а? — попита го тя, сякаш посветена в мислите му.
— Не съвсем — отвърна той.
Тя забели очи по онзи типичен момичешки начин.
— Какво? — подразни се той, заобикаляйки голяма купчина картофени обелки насред тротоара. Във Вехтошарника можеше да се очаква и по-лошо.
— Е, очевидно тя така е мислила.
— Да, но вече е с Кадифе. — Защо ѝ споделя такова нещо? Хан реши да смени темата. — Знаеш ли, изглеждаш добре в панталони — отбеляза той, плъзгайки поглед нагоре по краката ѝ. — Подчертават… хм… извивките ти — добави ухилен и демонстрира с ръце.
Това ѝ затвори устата. Тя се изчерви и не продума нито дума повече по въпроса.
Всъщност наистина изглеждаше добре в панталони и то не защото за пръв път виждаше така облечено момиче. В клановете беше обичайна практика все пак.
В лагерите разправяха истории как дребни красиви горски нимфи омагьосвали скитниците и ги предизвиквали с гатанки. Ребека приличаше на същество от тези приказки. Талията ѝ беше толкова тънка, не можеше да я обхване с пръсти, но същевременно притежаваше гъвкавост, която го привличаше.
Стрелна с ъгълчето на окото си Ребека и се запита какво ли ще е чувството да я целуне. „Спри се, Алистър — укори се наум той. — Имаш си предостатъчно неприятности.“ Която и да беше тя, определено можеше да се похвали с влиятелни приятели.
— Ще те оставя на Пътя на кралиците — обяви той, докато я теглеше за ръка между товарните талиги и тълпите работници и магазинери по тясната уличка. — По това време на деня е доста оживено и би трябвало да си в безопасност. Спокойно ще се прибереш зад крепостните стени.
— И сама ще се справя, ако искаш да знаеш — заяви тя и вирна нос.
Той изсумтя.
— Да бе, вярно. Беше си съвсем добре, като те намерих в оная задънена уличка. Само дето Кат и другарчетата ѝ щяха да те изядат с парцалките.
— Защо ме спаси? — полюбопитства тя. — Така де, все пак ти избягах.
На моменти Ребека му се струваше доста остроумна, а в други говореше пълни безсмислици.
— Аз те отвлякох от храма на Южен мост — обясни той. — Ако някой ти пререже гърлото, мен ще обвинят. И бездруго си имам достатъчно неприятности.
— Ще опиташ да спасиш арестуваните Вехтошари, нали? — изстреля тя.
Зъби ханалееви! Защо не се отърва от нея, докато още имаше тайни.
— Как пък ти хрумна?
— Права съм, нали? — настоя тя.
— Е, би било доста глупаво от моя страна, не смяташ ли? — измести въпроса Хан. — За глупав ли ме имаш?
— Не. Чувстваш се виновен, задето са ги арестували. Но ако нямаш пръст в убийствата, значи не си.
Ребека почти се препъна в дългите си панталони и той стисна още по-силно ръката ѝ, за да я задържи.
— Хм. Тоест Вече ме смяташ за невинен?
— Поне що се отнася до убийствата на онези Южняци — уточни тя, но укорителният ѝ поглед говореше, че въпреки това далеч не е невинен. — Ще те спипат, ако опиташ да ги измъкнеш. Навярно очакват подобен подвиг от твоя страна. Вероятно именно заради това са ги тикнали в ареста — за да те изкарат от скривалището ти.
Все едно не го знаеше.
— Е, при всички случаи не е твоя грижа, нали? — След още няколко пресечки щеше да я освободи и…
Внезапно тя заби пети в земята, изривайки пръстта под себе си, и очите ѝ пламнаха от ново хрумване.
— Върни ме в храма на Южен мост — нареди му тя с тона на дукеса. — Забравих нещо.
— Да не откачи? — Гласът му проехтя по-силно от очакваното и няколко минувача впериха поглед в него. — Нали оттам идваме — продължи по-тихо. — Едвам се измъкнах и не възнамерявам да се връщам.