— Какви. Ги. Вършиш? — процеди през зъби той, с лице на сантиметри от нейното. От такова разстояние Раиса виждаше, че сините му очи са изпъстрени със златисти точки, миглите му са гъсти и светли, синините по лицето му са започнали да избледняват до пастелни цветове, а по бузите му е набола русолява брада.
Вдигна торбичката с рулцата.
— Умирам за вкусотии — обясни Раиса.
— Това не ти е игра — скастри я Гривник. — Трябва да се предадеш на униформените на моста. Просто им кажи, че си отвлеченото от храма момиче. И се прибери у дома.
— Първо имам да свърша нещо.
— Слушай. Не мога да мина по моста, при положение че е тъпкан с копои. Няма да мога да ти помогна, ако ти се случи нещо в Южен мост.
— Хубаво. Дотук беше работата ти с мен. Ще се справя и сама, ясно? — каза Раиса, а наум продължи: „И бездруго не си в състояние да ми помогнеш там, където отивам.“
Изтръгна ръката си от неговата и се запъти към близкия край на моста. Погледна през рамо, видя да я наблюдава, пъхнал ръце в джобовете и с разкривено от гримаса лице.
Цели десет минути вися на опашката. През цялото време тропа нервно с крак, нетърпелива да дойде редът ѝ. Не беше свикнала да чака.
Най-после стигна до пропускателния пункт. Поклони се ниско на стражите, както беше видяла да правят всички останали.
— Как се казваш и каква работа имаш в Южен мост, момиче? — попита стражът, почесвайки се където не трябва.
— Ребека Морли, ваша чест — представи се Раиса, приковала поглед в земята от страх да не я разпознаят. — Искам да продам едни сладкиши от другата страна на реката.
— Сладкиши, казваш? Я да видим.
Раиса отвори безмълвно торбичката и я показа на войника. Той бръкна с мръсна ръка и извади едно рулце. Отхапа, ухили се одобрително и си взе второ.
Бузите на Раиса пламнаха и тя впрегна целия си самоконтрол да не дръпне торбичката от лапите му. Ако наистина беше пекарка, трябваше да плати за загубите от собствения си джоб.
— Бива си ги — изкоментира войникът, върна ѝ поолекналата торбичка и избърса устата си с ръкав. — Запази ми няколко и за на връщане. — И с ехидна усмивка махна да продължава напред.
По целия път до отсрещната порта Раиса се гневи. И това ми било представител на кралицата? Най-обикновен крадец и хулиган. Нищо чудно защо Амон не изключва вероятността за народен бунт.
В Южен мост храмът се намираше от едната страна на Пътя, а стражевата кула — от другата, същински символи на доброто и злото. Раиса се облегна върху стената на храма и заоглежда отсрещната постройка. Изглеждаше непревземаема и сякаш ѝ се присмиваше с малките си прозорчета, наподобяващи присвити очи. Просто нямаше начин Гривник и приятелчетата му да проникнат там и да се измъкнат невредими.
Поне можеше да проучи дали онова момиче казва истината — в действителност ли държат трима вехтошари в ареста и ги изтезават?
Вдиша дълбоко и опита да се потопи в заданието си, както се изразяваше Елена. После прекоси Пътя и се озова пред вратата на стражевата кула.
Единственият страж на входа я огледа с видимо отегчение. В помещението зад него неколцина войника играеха на зарове и карти.
— Какво искаш? — излая стражът.
— Ами… ъм… сестра ми Сари… — подхвана с мише гласче Раиса. — Заловиха я кo… гвардейците оня ден. Във Вехтошарника. Казаха ми, че била тук. Просто ѝ нося нещо да яде. — Показа му торбичката от пекарницата.
Стражът я грабна от ръцете ѝ.
— Ще се погрижим да го получи. — Острият му тон не допускаше по-нататъшни приказки.
Е. Това не ѝ вършеше работа.
— Моля ви, сър — настоя тя. — Право ви казвам, много ми се иска да я видя. Три дни минаха и вече се кахъря за нея. Болнава е напоследък и три дни в тъмницата сигур зле ѝ се отразяват.
— Не се допускат посетители. — Той примижа подозрително. — Знаеш го, нали?
Раиса сграбчи ръкава му, но той я блъсна и хвана дръжката на меча си.
— Бягай оттук! Проклета твар такава!
— Умолявам ви. Имам малко пари — продължи треперливо Раиса. — Не са много, ама все пак ако…
Стражът се обърна към нея с лице озарено от интерес.
— Дай да видим колко пари имаш.
— Имам. Ще видите, сър. Ама дали не може, след като… — подхвана Раиса.
Войникът стрелна ръка напред. Сграбчи деколтето на ризата ѝ и я издърпа към себе си.
— Недей да ми остроумничиш, госпожичке. — Свободната му ръка се сви в огромен юмрук и устата на Раиса пресъхна от ужас, но в следващия момент иззад него се чу друг глас.
— Пусни момичето, Слоут. Дай да я видя.
Слоут я пусна и отстъпи настрани.