Мъжът, който се беше обадил, седеше до камината, на маса, отрупана с мазни чинии, карти за игра и няколко празни халби. Имаше слабо, отблъскващо лице, ръждивокафяви очи и рядка коса до раменете. Носеше синята униформа на Кралската гвардия и нашивката на яката му сочеше, че е сержант.
— Ела тук, момиче — махна ѝ сержантът с усмивка, от която вътрешностите ѝ се стопиха.
Тя прекоси стаята уплашено и застана пред него, забила поглед в пода. Как въобще ѝ беше хрумнало, че това е добра идея?
— Значи ти си сестричката на Сари, така ли?
Тя кимна мълчаливо.
Мъжът сграбчи китката ѝ и я изви безмилостно.
— Отговаряй, като те питат нещо, момиче.
Раиса ахна от болка и очите ѝ се насълзиха.
— Да, сър. Аз съм сестрата на Сари. — Вдигна торбата от пекарната с другата си ръка, сякаш е щит. — Донесох ѝ вечеря, сър.
— Оная Сари, от Вехтошарите? — продължи с разпита сержантът.
Тя го погледна за миг и побърза да сведе очи отново.
— Вехтошарите ли, сър? Какво е това?
Сержантът се изсмя. Пусна китката ѝ и отпи голяма глътка бира.
— Как ти викат?
— Ребека, сър.
— Хубавичка си, Ребека. На колко години си?
Съзнанието ѝ заработи трескаво. Накрая Раиса прецени, че е по-добре да се представи за по-малка.
— На тринайсет, сър — попрегърби се тя. Опита да си представи как изглежда тринайсетгодишно момиче.
— Я виж ти. — Усмивката му стана по-широка. — Та значи искаш да видиш сестра си, а?
— Да, сър.
Сержантът стана и я хвана за лакътя.
— Ела тогава.
— Сержант Гилън, вече ѝ казах, че не се допускат посетители — възрази Слоут.
— Затваряй си плювалника, Слоут — отсече Гилън. — В този случай ще направим изключение.
Той я повлече с такава скорост по дълъг коридор с наредени една до друга масивни дървени врати, че краката и докосваха пода едва на всяка трета стъпка. През цялото време Раиса си мислеше „Това е жестокият сержант Гилън. За него си говореха вехтошарите. За него ми разказа Амон, той пребива редовно хора по улиците. В какво се забърках?“
В дъното на коридора спряха пред метална порта. Отвъд нея Гилън отключи с голям метален ключ друга, дървена. Преведе я през нея и спря само колкото да запали една факла, после я бутна надолу по тясно стълбище към подземния етаж.
Раиса трепереше от страх и студ. Тук беше хладно и влажно, а неприятната миризма ѝ подсказа, че се намират близо до реката.
А дали пък това не беше миризмата на смъртта около нея? Косата ѝ настръхна от това място, тук се случваха ужасни неща. Какви ли не кървави картини прелетяха през главата ѝ. Започваше да я обзема паника, клаустрофобия, съобразяваше, че трябва да се измъкне оттук.
— Знаете ли, сър, май е най-добре да се върна утре — пророни тя и се обърна към стълбището.
— Хайде, девойче, почти стигнахме. — Гилън я хвана за тила и я блъсна напред с такава сила, че Раиса едва не падна.
Нещо ѝ подсказваше, че разкриеше ли най-внезапно кралския си произход, сержантът няма да ѝ повярва. А ако по някаква случайност ѝ повярва, просто ще я удуши и ще хвърли тялото ѝ в реката, та тази история да не стигне до двореца. Под синята си униформа Гилън носеше сърце на убиец.
Доскоро Раиса възприемаше подвига си като приключение, като постъпка, каквато и Ханалеа би предприела. Самозалъгваше се, че разбира в какво ѝ предстои да нагази.
Дали и Ханалеа е била уплашена при срещата си с Краля-демон? Защото в момента Раиса умираше от страх.
Стигнаха до метална решетка, прикрепена към каменната стена с масивна метална ключалка. Светлината от факлата проникна през пръчките и Раиса видя как в затвореното помещение няколко фигури се раздвижиха.
Бяха момиче и две момчета, петнайсет-шестнайсетгодишни. Впрочем, беше трудно да се определи, защото не само бяха кльощави и мръсни, но и толкова жестоко пребити, че почти не приличаха на човешки същества. Не се спуснаха към решетката, както очакваше Раиса, а се скътаха още по-навътре в ъглите на килията, по-скоро с надежда Гилън да не ги забележи.
На Раиса ѝ прилоша и се вбеси, задето Гривник Алистър се оказваше прав.
— Здравей, Сари — подвикна с престорена гальовност Гилън и отключи вратата. — Водя ти компания.
— Махай се — прошепна някой от мрака. — Не можем да си изсмучем отговора от пръстите. Не сме виждали Алистър от месеци.
— Е, недей така — изчурулика Гилън с копринен гласец. — Водя ти посетителка.
— Каква посетителка? — попита момичето от килията.
— Малката Ребека, слънце. Донесла ти е вечеря.
— Кой? — Обзета от любопитство, Сари се подаде от сенките. Беше височка за възрастта си и доста едра. По никакъв начин не изглеждаше да има роднинска връзка с Раиса.