— Е, сега, когато малката ти сестричка е тук, май ще постигнем някакво развитие. — Усмивката на Гилън би вледенила всеки. Затегна хватката си върху тила на Раиса. — Дали пък езикът ти няма да се развърже, ако я потормозя малко?
Сари задържа погледа си върху Раиса, после го върна към Гилън.
— Коя е тази, дявол да го вземе?
В легендите кралица Ханалеа побеждаваше Краля-демон с желязна воля и силата на доброто.
В лагерите разказваха истории как малките надделявали над могъщите чрез силата на съсредоточването.
Раиса беше достатъчно умна да съобрази, че шансовете ѝ срещу мъж като Мак Гилън са меко казано нищожни. Но когато човек се бори със зъби и нокти за живота си, шанс винаги има.
Поряза с малкото си ножче месестия тумбак на Мак Гилън с пълното съзнание, че едва ли е смъртоносно. Просто се надяваше да е достатъчно, за да отвлече вниманието му поне за миг.
И се получи. Той изквича като заклано прасе и я блъсна в стената с един мощен замах на ръката си. После се преви одве, стисна се за корема и започна да ругае люто.
— Хванете го! — изкрещя безразсъдно Раиса, докато се изправяше на крака. — Елате насам! Хайде!
С енергия, родена от отчаянието, тримата вехтошари се нахвърлиха върху Гилън, повалиха го на пода, а после го заритаха и заудряха с всички сили. Гилън приличаше на грамадна мечка, нападната от койоти, които се зъбят, хапят и ръмжат, без да нанасят особена вреда.
Ръцете на Гилън се стегнаха около гърлото на Раиса, спирайки дъха ѝ. Тя се гърчеше и въртеше в хватката му, но не успяваше да се измъкне. Кръвта бучеше в ушите ѝ, а пред очите ѝ танцуваха ярки точки и се съединяваха във вълчи образи.
В следващия момент някой ги разпръсна и натискът върху врата ѝ олекна.
Раиса вдиша трескава глътка въздух, грабна падналата, все още горяща факла и я забоде в лицето на Гилън. Той изкрещя от болка и гняв, отскочи от нея и се нахвърли върху едно от момчетата. Изглежда най-внезапно беше загубил желание да ги пребие до смърт; вместо това се мъчеше да достигне вратата. Раиса подложи крак пред глезена му, той полетя към пода, а Сари вдигна тежко желязно гърне и го блъсна в главата му.
Гилън остана на мръсния под напълно неподвижен.
ПЕТНАЙСЕТА ГЛАВА
НЕОЧАКВАНИ ДРУГАРИ
Амон Бърн не беше от хората, които размишляват дълго по даден въпрос. Обикновено вземаше решение — правилно или погрешно — и продължаваше напред. Този път обаче беше различно. През изминалите два дни умува повече, отколкото през целия си живот дотогава.
От кабинета на проповедник Джемсън ги освободиха чак на сутринта след отвличането на Раиса. До онзи момент Амон успя да изкопае с помощта на лъжица дупка с размерите на юмрук в каменната стена.
Ала междувременно бяха загубили следите на Гривник и Раиса. Амон изпрати Сивите вълци във Вехтошарника, за да ги издирват, а той самият хукна право към баща си, за да му признае какво е направил.
Завари го да закусва сам, какъвто беше обичаят му. Щом първите няколко думи излязоха от устата на Амон, капитан Бърн спря да яде, облегна се назад в стола си и изслуша разказа му с каменно лице, изстрелвайки от време на време по някой и друг въпрос.
Накрая хвърли кърпата на масата и изпрати ординареца си да свика дежурните стражи в гарнизонното помещение.
Амон поднесе меча си на капитана с дръжката напред.
— Съжалявам, сър — каза сковано. — Подавам ос…
— Задръж го — изръмжа баща му. — Вероятно ще ти е нужен.
— Сър? — заекна объркано Амон. — Но… когато кралицата чуе…
— Кралиците от рода Сив вълк са страшно своеволни — отбеляза баща му. — Знам го по-добре от всички. Най-трудната задача за един гвардеец е да откаже на суверена си, дори под угрозата това да доведе до освобождаването му от длъжност, престой в затвора и не на последно място смъртна присъда. — Впери ястребовия си поглед в него. — Но понякога се налага да откажеш. Както ти е трябвало да откликнеш на искането на принцесата-наследница.
— Но как, сър? — Амон прибра меча си в ножницата му. — Нали служим на кралицата, а от това следва…
— Служим на всички кралици от рода Сив вълк — поправи го баща му. — Служим на трона. Понякога човек греши в преценката си.
Амон продължи да се взира в баща си.
— Но това не е ли… не е ли…
— Държавна измяна? — Капитан Бърн се усмихна сдържано. — Някои биха го нарекли така. Но кои сме ние в крайна сметка? — Той стана, отиде до камината и сръчка огъня с ръжена. Внимателно подредените цепеници се срутиха, отприщвайки фонтан от искри.