— Всъщност май влезе да спаси трима Вехтошаря от тъмницата — обясни Гривник. — Не пожела да ми сподели плановете си.
— Влязла е да спаси… защо ѝ е хрумнало да го прави? — Амон сграбчи с две ръце кованото желязо, изучавайки лицето на разбойника. Лъжеше ли? И ако да, с каква цел?
— Явно сме ѝ симпатични — сви рамене Гривник. — Знаеш каква притегателна сила има уличният живот. Страхотно е да те пребиват всеки ден, да те арестуват за престъпления, които не си извършил, да спиш в студени, влажни килии в тъмницата. Някак е… съблазнително. — Вирна едната си вежда.
Амон остана с впечатлението, че Гривник не използва последната си дума случайно. Но независимо от саркастичния му тон, под мръсотията и синините лицето му бледнееше от тревога и по цялото му тяло пробягваха нервни спазми.
Наистина ли се притесняваше за Раиса?
Не. Нямаше това право.
— И защо да ти вярвам? Защо да те слушам изобщо? — предизвика го Амон.
Гривник се изплю на земята.
— Добре. Щом те е шубе да влезеш в собствената си стражева кула и да потърсиш твойто си девойче, аз ще се погрижа. Просто очаквах теб да те приемат по-радушно. — Сините очи на вкамененото му лице светеха от гняв.
Амон се подвоуми; не искаше да загуби Гривник точно сега, когато се намираше на педя от него. Същевременно и дразнещо недосегаем.
— Виж — подхвана отново разбойникът, потривайки брадичка. — Съжалявам, че отвлякох девойчето ти. Но не искам да пострада. А колкото повече отлагаш, толкова по-вероятно е да ѝ се случи нещо лошо. Не знам какво друго да ти кажа.
— Чакай ме тук — нареди Амон. — Да не си мръднал. — Все едно имаше силата да му го наложи.
— Добре — съгласи се Гривник с крива усмивка. — Ти върви. Аз ще чакам тук.
Амон се обърна и хукна към моста, ала само след няколко крачки чу името си отново.
— Амон! Ефрейтор Бърн! Къде се загубихте? Нали уж имахме среща по пладне?
Бяха Сивите вълци, струпани край колоната на моста.
Без да се замисля, Амон им викна:
— Елате с мен до стражевата кула. Случило се е нещо.
Кадетите си проправиха път до началото на опашката пред моста. Дежурният страж им козирува.
— Вие ли сте подкрепленията? — огледа той придружителите на Амон.
— Ъ, да — кимна Амон. — Подкрепленията. Проблем ли има?
— Не знам. Май затворнически бунт.
Амон закрачи стремглаво по моста, което го спаси от въпросите на Глутницата. Вратата на стражевата кула беше открехната. Няколко стражи стояха отпред, въоръжени с палки. Амон забави крачка и ги доближи предпазливо, захождайки отстрани. Надникна през пролуката на вратата и видя шепа стражи, скупчени в дъното на коридора към затворническите килии.
— Какво става тук? — попита, влизайки заедно с кадетите. — Къде е сержант Гилън?
— Ефрейтор Бърн, слава на Създателката — викна един от стражите, доволен, че има на кого да прехвърли отговорността. — Вчера сутринта затворниците превзеха килийното отделение. Барикадирали са вратата и държат в плен сержант Гилън и още един заложник.
Амон примига неразбиращо.
— Как се е случило такова нещо?
Мъжът сви рамене.
— Де да знам. Едно момиче дойде да търси сестра си, наша затворничка. Сержант Гилън я заведе в тъмницата.
— Момиче ли? Кого е искала да види?
— Една Вехтошарка, от ония, дето сержант Гилън държи за разпит. Хубаво, ама по едно време стана страшен карамбол и сега затворниците искат да им подсигурим изход, инак ще прережат гърлото на сержанта.
„Ех — помисли си Амон, — срамота. Може да се наложи да жертваме сержант Гилън за доброто на кралството“. На глас обаче попита:
— Кой говори от тяхно име?
— Момичето и сестра ѝ май. Не знаехме какво да направим, затова чакаме нареждания от капитана.
— Капитан Бърн ме изпраща да… проуча случая. — Амон надникна в коридора. Затворниците бяха сложили запалени факли от двете страни на портата, та да не се вижда какво правят от другата ѝ страна. — Хей, вие! Вие в клетките! Аз съм ефрейтор Бърн. Трябва да поговорим.
— Ефрейтор Бърн? Наистина ли?
Гласът на Раиса. Амон едва не припадна от облекчение. Нямаше представа какво е намислила, но поне беше жива и далеч от лапите на Гривник. Сега оставаше само да я измъкне от тъмницата, без да разкрива самоличността ѝ и без да повдига въпроси, на които тя не бива да отговаря.
— Да — потвърди той. — А… ти коя си? — Това му се стори най-безопасният въпрос.
— Аз съм сестрата на Сари, Ребека — отвърна леко колебливо тя.