— А аз съм главнокомандващият тук — заяви той. Чувстваше се доста глупаво. — Примирие за среща?
Oт другия край на коридора се чу оживен разговор — по-скоро спор — и непознат глас каза:
— Ти ела при нас. Невъоръжен. С вдигнати ръце. И ако направиш някоя глупост, ще те порна като прасе.
— На ваше място не бих отишъл, сър — обади се някой от хората зад него. — Просто ще вземат и вас за заложник. Нека погладуват и сами ще излязат.
Амон извади меча си от ножницата и го даде на един от стражите.
— Идвам — провикна се той. — Невъоръжен. Имаме примирие — добави, за да им напомни. Чудеше се какъв ли ще е изходът от тази ситуация. Как ли би постъпил баща му.
Тръгна бавно по коридора с вдигнати ръце. Достигна портата и спря. Груб женски глас му нареди да влезе и той мина между двете факли. Кожата му настръхна, сякаш очакваше всеки момент да усети острието на нечий нож.
С влизането в килийното отделение го връхлетя зловонието на урина, на немити тела и отвратителната металическа миризма на кръв. Постепенно очите му привикнаха към мрака. Видя, че е обкръжен от двайсетина затворника на различна възраст — от деца до приличния на труп старец с мазна коса, който се взираше в ръцете си, бръщолевейки нещо. Неколцина, навярно болни или ранени, седяха и стояха облегнати на стените.
Две фигури пристъпиха напред. Едната беше на високо момиче, облечено във възголяма гвардейска униформа. Лицето ѝ бе покрито със синини, носът ѝ — счупен; и това бяха само видимите ѝ травми. До нея стоеше Раиса, въоръжена с къс меч и облечена в панталон и риза. Косата ѝ беше прибрана под мъжка шапка, като онези, които носят пажовете на странстващите рицари. По врата ѝ се виждаха множество синини, а върху скулата ѝ имаше отворена рана. Тя го гледаше с широко отворени зелени очи и пръст, опрян в устните.
— Аз съм Ребека — представи му се, в случай че е забравил. — Това е Сари.
Точно в този момент Амон не знаеше дали иска да я прегърне, или да я удуши. Затова избра пo-неутрален подход.
— Къде са сержант Гилън и другите стражи? — попита.
— Прибрани са по клетките — заяви самодоволно високото момиче, Сари. — Това заслужават животни като тях.
— Какви са исканията ви? — попита Амон.
— Ами, първо на първо, искаме безопасен изход от тъмницата — заяви Сари. — Искаме стражите да не ни насилват да се признаем за виновни в престъпление, в което нямаме пръст.
— И искаме Гилън да бъде назначен на друг пост — обади се Раиса. — Пратете го в пограничните земи, където хората умеят да се отбраняват.
— Теглете му ножа! — провикна се някой от дъното на помещението. — Така няма да се върне.
— Хм. — Амон се прокашля. — Може ли да поговоря с Ребека? На четири очи?
Сари прехвърли погледа си от Амон към Раиса и поклати глава.
— Ако имаш нещо за казване, кажи го пред всички.
Умът на Амон работеше на пълни обороти.
— Добре. Ще ви изведа оттук, но ще трябва да предадете оръжията си и да бъдете ескортирани от стражи.
От всички страни избухнаха шумни протести.
— Чуйте ме! — За толкова дребно момиче Раиса имаше внушителен глас. — Чуйте — повтори тя. — Имате основание да мразите копоите, знам, но аз познавам ефрейтор Бърн и гарантирам, че няма да ви излъже. — После се обърна към Амон с въпроса: — Защо трябва да предаваме оръжията си?
Амон се приведе към нея и заговори дискретно, пренебрегвайки укорителните погледи на останалите.
— Защото не бива да изглежда, сякаш ви освобождавам — обясни той. — Баяр имат очи и уши навсякъде. Не ги е грижа за мъртвите Южняци, но ако видят, че пускам престъпници на свобода, ще го използват срещу баща ми.
Сари се набута между двамата.
— Ама коя си ти? — попита тя Раиса. — Как така сте толкова близки с тоя копой? Казваш, Гривник те е бил изпратил, ама откъде да знам дали изобщо е жив. Не съм го виждала от една година.
Амон започваше да губи търпение.
— Ако не искате да тръгнете с мен, добре. Останете си тук, но вземам Ребека със себе си. — Разнесе се поредната вълна на негодувание и той добави: — Ваша воля.
Предложението му беше последвано от възгласи от рода на „Тикнете го в клетката при Гилън!“ и „Не ти щем помощта!“.
Сари обаче вдигна ръка да ги усмири и впери очи в лицето на Амон.
— Така да бъде — съгласи се тя. — Ама ножовете ще си ги вземем. Ще ги скрием под палтата си. — И пъхна демонстративно кинжала си под своето. — А девойчето ще върви с мен. Опиташ ли нещо, тя първа ще го отнесе. — Преметна ръка през раменете на Раиса и я придърпа близо до себе си, а с другата си ръка хвана дръжката на скрития кинжал.