На Амон му мина през ума просто да изтръгне Раиса от хватката ѝ и да я отведе със себе си, но Раиса го погледна и поклати глава леко — дори Сари не забеляза.
— Хубаво — съгласи се той. — Само трябва да… дайте ми минута.
Мина през вратата между двете факли и се отправи към предната част на сградата, съзнавайки с болезнена яснота колко привлекателна мишена е гърбът му.
Гвардейците в стражевата стая го засипаха с въпроси и той вдигна ръка, за да ги спре.
— Искат среща с капитана — обясни Амон. — За да му се оплачат. Съгласих се. Затова ще ги изведем от ареста с въоръжен ескорт. — Без да обръща внимание на учудените коментари и приглушени възражения, той плъзна поглед сред струпалата се тълпа и намери кадетите си. — Мик, Холи, Гарет и Уейд, елате с мен.
— Искате ли да им скочим веднага щом ги изведете от килийното? — предложи един от униформените, стиснал палката си.
— Не. — Амон обходи с очи помещението, срещайки всеки поглед. — Никой да не пипа оръжието си. Държа да ги изведа оттук без кръвопролития. Ако някой войник действа на своя глава, отива в тъмницата.
Последва нова вълна протести, но Амон беше уверен, че ще изпълнят заповедта му.
Образуваха чудата процесия, досущ като група дезертьори от зле планирана, недомислена война. Около двайсет и петима затворника куцукаха, влачеха крака и залитаха, обградени от шепа голобради съкурсанти на Амон. Минаха през стражевото помещение, излязоха през вратата и прекосиха вътрешния двор, оттам се отправиха към моста. С объркани изражения униформените ги пропуснаха да минат. Хората им правеха път по улиците, а някои зяпаха подир тях, надвесени през прозорци и врати.
Препускащото сърце на Амон позабави ритъма си веднага щом стъпиха на другия бряг на реката. Тръгнаха по Пътя на кралиците и останаха на него, докато не се скриха от очите на стражите.
— Насам — подвикна той и свърна в странична уличка. Повървяха малко, направиха още един завой и Амон спря шествието. — Добре. Свободни сте да си вървите. И гледайте да не се озовете пак в тъмницата, ясно? Ще ми бъде трудно да давам обяснения.
Повечето затворници бързо се покриха из сенките и изчезнаха.
Сари обаче му отпрати подозрителен поглед и се заозърта наоколо.
— Просто ей така? Пускаш ни да си вървим? Защо?
„Защото принцесата ви иска така — помисли си да отвърне Амон. — Защото съм глупак. Защото още не съм се научил да отказвам.“
— Защото са злоупотребили с вас — каза вместо това. — Защото някои от нас не вярват в изтръгването на самопризнания с насилие.
— Прекрасна реч, ефрейтор. — Гривник се появи от нищото с шайката си Вехтошари. Сивите вълци се скупчиха и наизвадиха оръжията си. — Не се шашкайте — усмихна се той. — С Кат дойдохме само да ви приветстваме. — Той кимна към високо, чернокосо момиче с намръщено лице.
— Да вървим — подкани Кат и всички Вехтошари, включително тримата, заловени от Гвардията, се пръснаха по околните улици.
Всички, с изключение на Гривник.
Той отиде дo Раиса и направи театрален поклон.
— Ребека, браво. Мен ако питаш, ти си Вехтошарка по душа.
— Не, не е — отсече Амон и застана между тях. — Не и ако имаш предвид, че е крадла и разбойница.
— Амон — обади се Раиса и сложи ръка върху рамото му.
— Девойчето ти, струва ми се, не се радва особено да те види — отбеляза Гривник, поклащайки печално глава. — Очаквах да ти скочи на врата от щастие, а тя даже по бузата не те целуна.
— А на мен ми се струва, че трябва да ми отговориш на няколко въпроса — подхвана Амон. — Искам да знам какво… — Преглътна сухо. — Искам да знам дали си ѝ причинил нещо.
— Добре съм — намеси се Раиса и стисна ръката му. — Нищо не ми е направил.
Амон сведе поглед към лицето ѝ. Тя вдигна вежди — сигнал да остави темата.
— Ами случаят с мъртвите Южняци? — продължи Амон, неспособен да се въздържи. — Не знам доколко мога да ти вярвам, че не си замесен.
— И какво? Ще ме изтезаваш като колегите си ли? — попита Гривник, все още с усмивка, макар вече да изглеждаше залепена на лицето му. — Ще ми изтръгваш ноктите? Ще ми смачкаш…
— Престани! — остро го прекъсна Раиса. — Амон не е мъчител. Освободи бандитите ти от тъмницата. Ако не беше той, щях…
— Те не са мои бандити — не ѝ позволи да продължи Гривник.
— Хубаво — отвърна свирепо тя.
— Хубаво — забели очи Гривник.
Амон започваше да се чувства малко излишен.
— Знаеш, че Гилън ще те погне отново — напомни твърдо той на Гривник. — Най-добре е да се предадеш сам.
— Така ли смяташ? Хм, нека помисля… Не, благодаря — отвърна Гривник. — Е, ще ви оставям. Късмет с девойчето, друже. Май ще ти трябва.