Не. Пред никого не биваше да разкрива връзката си с Мари и майка им. Искаше му се да вярва, че двете са в безопасност, скътани на сигурно място в стаята над конюшнята, и по никакъв начин не са свързани с уличния му живот.
— Хансън — подхвана майка му с тон на човек, подготвил предварително речта си.
Хан въздъхна. Трябваше да се досети, че няма да му се размине без конско.
— Не може да се криеш в планината толкова време — продължи майка му. — А и тук не успяваш да се задържиш, без да се забъркаш в някоя каша. Вече си на шестнайсет и трябва си избереш занаят. Нищо не ти пречи да отидеш в Одънов брод и да се запишеш във военното училище. За там ще минеш и без връзки, напоследък има голяма нужда от войници, затова не задават много въпроси.
Само дето повечето от познатите му войници работеха в гвардията, а там нямаше да го приемат посмъртно. И въобще не се виждаше като уличен мародер. Но ако пък го приемеха в армията? Ще има доспехи и меч и ще среща враговете си лице в лице, а не да се налага вечно да се оглежда през рамо.
Да, но имаше една съществена пречка.
— В Одънов брод се влиза с пари. А ние нямаме никакви.
В следващия момент му хрумна нещо. Вдигна си ръкавите, разкривайки сребърните гривни.
— Защо да не ги продадем? — предложи. — Сигурно ще изкараме достатъчно пари да се изхранвате цяла година, че и повече.
Майка му поклати глава и с бледо, напрегнато лице вдигна поглед от гривните към очите му.
— Мисля, че е най-добре да се примириш с положението. Не можеш да ги свалиш. По никакъв начин.
Хан се вторачи в майка си. В очите ѝ се четеше тайно познание, но и страх.
Прииска му се да я хване за раменете и да я разтърси. Да изкрещи „Какво искаш от мен? Ако не ги продам, пак трябва да крада! Нищо друго не ми остава.“ Ала не можеше, не и в присъствието на Мари.
— Отново ще разпитам Върба — той си спусна ръкавите. — Все трябва да има някакъв начин.
Начин имаше. Един добър удар, една добра мишена с тежка кесия и майка му и Мари щяха да са уредени за известно време. А след няколко удара вероятно щеше да натрупа достатъчно пари да се запише в Одънов брод.
Прогони мисълта от съзнанието си.
После грабна раницата си от ъгъла и натъпка в нея чифт панталони и няколко ризи. След мигновено колебание извади вехтошарското шалче изпод дюшека си. Сети се и за амулета, заровен в двора. Пръстите го сърбяха да го докосне отново. Не. Беше най-сигурно да остане там. Ако нещо се случеше с Хан, никой никога нямаше да намери проклетата джунджурия, дори Баяр. Това поне му донесе малко удовлетворение.
Майка му дойде с една платнена торба.
— Тук има малко хляб и резен сирене за из път. Благодари на Върба от мое име, че ще се грижи за теб — добави грубо. — Кажи ѝ… кажи ѝ, че съжалявам, задето не мога да гледам сина си. — Долната ѝ устна потрепери и очите ѝ плувнаха в сълзи.
— Не се притеснявай, мамо — успокои я Хан. — Върба няма нищо против. А и аз имам вина да си тръгна оттук.
Мари също плачеше и бузите ѝ се обливаха в сълзи.
— Не може пак да ме изоставиш — ридаеше малката. — Току-що се върна.
Хан се усмихна насила и разроши косата ѝ.
— Ще се върна, преди да си усетила, че ме няма. И се надявам да ми почетеш, като си дойда.
— Ще ти почета още сега — грабна книгата си Мари. — Остани и ще видиш.
Той поклати глава.
— Трябва да вървя.
Нямаше какво друго да каже, затова просто тръгна.
Вече се стъмваше. Той се запромъква през задните улички нащрек за гвардейци и други нежелани свидетели. Веднъж-два пъти му се стори, че мярна раздвижване в пролуките между сградите и чува тихи стъпки зад гърба си, ала обърнеше ли се, не откриваше никой.
Беше започнало да вали — студеният, неспирен ръмеж изсмукваше светлината и влияеше още по-зле на настроението му. Хан извървя две пресечки и влезе в месарницата на Бърнет. В задния ѝ двор дълъг улей отвеждаше кръвта и дребните остатъци към канавката. Хан натопи чифт панталони, една риза и шалчето си в кръвта.
Стигна до реката на около два километра източно от моста, където се надяваше да е по-пусто. Спусна се по склона, нахвърля окървавените си дрехи до водата и довърши картината с вехтошарското си шалче. После намери една пръчка и написа в калта „ГРИВНИК — ПРЕДАТЕЛ“. Получи се доста недодялано, но вероятно щеше да заблуди Гвардията.
Камбаните в кулата на храма отброяваха два часа, когато Хан притича по моста, придържайки се близо до стената. Над страничния вход на храма висеше нов надпис: „ПОМОЩНО ДЕЛО „ДИВА РОЗА“. А отдолу с по-дребни букви: „НА НЕЙНО МИЛОСЪРДНО ВИСОЧЕСТВО ПРИНЦЕСА РАИСА AHA’MАРИАНА“.