„Хм — помисли си Хан. — Май нейна милост е навсякъде.“
Кри се из сенките на храма в продължение на две дълги пресечки и си мислеше за Джемсън, който навярно спеше някъде зад стените му.
— Съжалявам, Джемсън — прошепна си. — Съжалявам, че те предадох. Дано не загубиш вярата си в човечеството.
В очите му запариха сълзи и той ги избърса с ръка, обзет от самосъжаление.
Улиците бяха опустели, необичайно смълчани. Виждаха се само гвардейци. И то много. На два пъти му се наложи да се скрие от патрулиращи отряди. За щастие бяха шумни като кръчмарски скандалджии и лесно им се изплъзваше. Зави на изток. Отдалечи се от храма с намерението да прекоси Южен мост по задните улички. Смяташе да се върне на Пътя на кралиците чак на излизане от Дола. Надяваше се там поне гвардейците да са по-нарядко. На няколко пъти му се причуха стъпки, но обърнеше ли се, не откриваше никой.
„По-страхлив си от сърна — помисли си той. — Добре че се махаш от града.“
Вървеше по калдъръма на малък вътрешен двор, когато от мрака изникнаха три високи, загърнати в пелерини фигури. Обградиха го от три страни, носейки се безшумно над земята.
— Демонска кръв — изруга под нос Хан и заотстъпва назад с пресъхнала от страх уста.
Качулките на пелерините им бяха спуснати напред и закриваха лицата им (ако изобщо имаха лица); освен това носеха черни кожени ръкавици и нищо във вида им не ги определяше като хора. Понеже излъчваха сияние, през ситния дъжд образуваха магически светлинни петна около себе си.
Беше чувал за подобни същества — демони, бродещи по улиците в търсене на души за Опустошителя в тежки времена.
— Не бягай, момко — изсъска единият с шипящ змийски глас. — Искаме да говорим с теб. Издирваме един човек.
— Аз не… не мога да ви помогна — отвърна Хан, опрял гръб в стената на една от сградите. — Не… не знам нищо за никой.
Кикотът на страшилището смрази кръвта във вените му.
— О, напротив. И вярвам, че ще ни помогнеш. Всъщност съвсем скоро ще умираш от желание да ни помогнеш.
— Ако ни помогнеш, ще те пуснем — обади се най-високият демон. — Хубаво момче си. Би било жалко да те сполети нещо лошо.
— Кои сте вие? — попита Хан с писклив от уплаха глас.
— Въпросите задаваме ние — изсъска първият демон. — Търсим момче на име Шив.
В този момент Хан получи прозрение. Мъртвите Южняци. Сети се за обгорените им, обезобразени тела. Това бяха убийците им и вътрешностите му направо се втечниха.
— Не го познавам. — Хан се плъзна настрани по стената в опит да се измъкне от кръга, в който го бяха затворили. Високият демон обаче стрелна ръка да го спре.
— Хм, аз пък си мисля, че го познаваш. И ще ни кажеш всичко, което знаеш за него, така ми се струва. Но първо ще те отведем на някое по-закътано местенце.
Тримата демони изглеждаха напрегнати, постоянно се озъртаха през рамо, сякаш се опасяваха да не би някой да ги прекъсне. Стори му се странно. Как така демони ще се страхуват от гвардейци?
Третият демон бръкна под пелерината си, явно за да извади някакво оръжие, и Хан реши, че сега е моментът да направи нещо.
— Убийци! Кръвожадни улични убийци! — изкрещя той. — Някой да извика Кралската гвардия!
Демоните се стреснаха и онзи, който беше бръкнал под пелерината си, извади ръката си и сграбчи китката на Хан, но веднага изпищя от болка и го пусна като опарен, изтупвайки длан в бедрото си.
Хан не спря да крещи и след малко чу тропот на подковани обувки и нечий вик:
— В името на кралицата спри!
В продължение на две дълги секунди демоните стояха замръзнали, обърнали черните дупки на качулките си към Хан, после изсъскаха злобно и се изпариха в близките улички.
За втори път в рамките на един месец се радваше да види гвардията. Какво му говореше това?
Само дето този път трябваше да им се изплъзне на всяка цена. Свали козирката на подгизналия си каскет още по-ниско върху лицето си, посочи неопределено и промълви с умолителен хленч:
— Хукнаха натам. Долните шайкаджии ми откраднаха кесията и заплашиха да ме заколят! Побързайте, че ще избягат.
Ако ги беше описал като демони, копоите едва ли щяха да припнат по петите им.
Стражарите се втурнаха нататък.
— Ще ви възнаградя, ако ми върнете кесията! — провикна се за всеки случай.
Хан се запрепъва на разтрепераните си крака в съвършено друга посока, без да мисли накъде отива, съсредоточен единствено върху стремежа си да се отдалечи възможно повече от мястото, където срещна демоните.
В един момент усети странна топлина върху китките си. Дръпна ръкавите си нагоре и видя, че сребърните му гривни светят. Но защо? Да не би демоните да му бяха направили нещо — на него или на гривните му? Дали с тяхна помощ нямаше да го проследят? С трескави пръсти се опита да ги изтръгне от ръцете си, но успя само да нарани кожата си.