Алдеран I беше сам, седнал в кресло, сложено на подиум като трон — сред рафтове с оръжия: мечове, секири, боздугани и различни алебарди, покриващи стените. Параван, разположен грижливо пред един прозорец, спускаше плътна сянка върху главата му, увенчана с корона. Мракът разсичаше гърдите му по диагонал от рамото, така че само здравата му страна беше на светло. Лявата му ръка беше отпусната върху дръжката на Меча на кралете като върху бастун.
Лорн изчака вратата зад него да се затвори и пристъпи напред. Поздрави и се поклони.
— Вчера… — започна Върховният крал, гласът му беше по-дрезгав от обичайното. — Вчера, по време на битката… Ти чу камбаната, която биеше отбой за твоята гвардия, нали?
— Да.
— И реши да не ѝ обръщаш внимание.
— Не знаех от колко време бие. Помислих, че…
Кралят го прекъсна, като вдигна дясната си ръка, облечена в ръкавица.
— Без извинения — каза той. — Без увъртания. Ти реши да пренебрегнеш моята заповед. Да или не?
— Да.
— Друг на мое място можеше да реши да те осъди за предателство.
— Друг на мое място нямаше да спечели битката.
— Сякаш Ониксовата гвардия се е била сама вчера — иронично рече Върховният крал.
Лорн замълча.
Нямаше смисъл да спори. Кралят знаеше, че дължеше победата на Черните гвардейци и проблемът беше точно в това. Още когато беше съвсем млад и още само принц, Алдеран искаше да е единственият, който блести, докато слънцето огрява всички. И ако можеше да изтърпи да не е единственият, комуто се възхищават, държеше да е този, когото предпочитат.
— Дошъл си да си признаеш грешката открито?
— Дойдох да ти кажа, че заминавам.
— Заминаваш.
— За няколко дни.
— Какво ще правиш?
Лорн се поколеба, после рече:
— Имам син. Той се нуждае от мен.
Кралят се изсмя, смехът му беше кратък и болезнен.
— Ти? Син? И откога?
— Не знаех — призна Лорн. — Но той е в опасност.
Върховният крал го изгледа продължително.
— Не — каза той почти непринудено. — След три дни подновяваме бойните действия. Ирдел вече няма армия. Исрия ни е почти в ръцете. Имам нужда да си до мен. Имам нужда и от Ониксовата гвардия. Твоят… твоят син ще почака.
— Ониксовата гвардия остава. Теожен ще я командва. Аз заминавам сам.
— Казах „не“.
— Не съм дошъл да ти искам позвол…
— Не ми говори на „ти“! — избухна изведнъж Върховният крал и се изправи в креслото си. — Без значение дали сме насаме, или не, повече не ми говори на ти! Никога! Аз съм твой крал! Твой крал!
Този пристъп на ярост го изтощи. Седна отново, а вратата зад Лорн се отвори и влязоха разтревожени Сиви гвардейци и слуги. Лорн ги спря с поглед през рамо. После, докато Върховният крал все още трудно успяваше да си поеме въздух, се приближи до него и тихо, така че да го чуе само той, му каза:
— Не съм дошъл да ви искам позволение, сир. Дойдох да ви известя за заминаването си.
— Внимавай, Лорн. Може да се уморя от твоите безочия.
Лорн се наведе толкова близо до Върховния крал, че потъна в същия полумрак като него. И прошепна на ухото му:
— Ако не искаш да не ти се подчиня пред всички, не ми заповядвай да остана. Ониксовата гвардия ще ти служи предано в мое отсъствие. Само от теб зависи да заявиш, че си ме натоварил с поверителна мисия. Или по-добре нищо не казвай и остави хората да си говорят. А засега, довиждане.
След това Лорн направи няколко крачки назад, поклони се почтително, обърна се и излезе. Войниците и слугите се поколебаха за миг, но всички се отдръпнаха и му сториха път.
Сякаш изникнал от нищото, Одрик бутна вратата на оръжейната зала и остана сам със своя господар. В мрака Върховният крал мълчеше, но дишаше тежко, погледът му беше неподвижен, далечен и блестящ от ярост.
Одрик знаеше какво да очаква. Познаваше господаря си, бе го видял как се бе променил след изгарянията, които го мъчеха, но най-вече го караха да се мрази и презира сам. В този миг Върховният крал беснееше от безсилие, разкъсван между огромното желание да се откаже от Лорн и неговите недомлъвки или да накаже героя от войната в Исрия и победител в битката при Дарлат. Лорн го беше предизвикал, беше го поставил пред свършен факт. Алдеран мразеше това.
Макар да подозираше, че Лорн беше причината, Одрик не знаеше какво точно бе вбесило краля. Затова пък нямаше никакво съмнение, че първият срещнат щеше да понесе последиците от гнева му. Така че той се помъчи да не вдига почти никакъв шум, докато приготви лекарството, което господарят му трябваше да вземе в този час на сутринта. Когато сместа бе готова, той смирено се приближи и като се поклони, я подаде на краля.