Майрин я нямаше.
Лорн стана и започна да се оглежда за нея и тъкмо когато щеше да я повика, тя се появи спокойно иззад една скала.
— Ходих да набера билки. Тук има същите като в Аргор.
Увенчаните планини ограждаха Исрия от юг. По-малко от ден бе достатъчен, за да стигнат от Сталерн до тях, яхнали змей. За миг Лорн се бе побоял, че Върховният крал може да изпрати змейници да ги преследват, но нищо такова не бе станало — или поне те не бяха видели никого. Лорн обаче предпазливо бе решил да спрат за почивка чак вечерта.
Във вдлъбнатината на един камък Майрин стриваше билките и плодовете, които бе събрала. Лорн я наблюдаваше какво прави. Откакто бяха тръгнали, бяха говорили много малко — оглушителният вятър, който брулеше лицата им, правеше всякакъв разговор невъзможен.
— Разкажи ми за него — каза Лорн.
Тя не реагира на въпроса, остана съсредоточена в работата си. Дали изобщо беше чула Лорн?
След известно време каза:
— Казва се Каел. На шест месеца е. Е, сега вече на малко повече — работата ѝ помагаше да може да говори за детето, което бяха изтръгнали от нея. Потънала в заниманието си, успяваше да понесе по-леко тревогата, която разяждаше стомаха ѝ, отнемаше ѝ съня и желанието за храна. — Як е. Много е буден. Има същите очи като теб. Едно синьо. Едно сиво.
— Каел… — повтори Лорн на себе си.
— Означава „принц“.
— На какъв език?
— На един забравен език. Красив и силен език. Също като него.
— Ти ми каза, че още с раждането му си разбрала, че е в опасност. Защо?
— Защото виждам отвъд нещата и разбирам знаците.
— Какви знаци?
Тя замълча, продължаваше внимателно да стрива билките. После попита:
— Кои бяха жреците, които ми го взеха?
— Пазителите на мавзолея на Ерклант I, струва ми се.
— Познаваш ли ги?
— Да.
— За да стигнат до теб, затова ли взеха Каел?
— Да. За да ме принудят да се подчиня на господаря им. С… съжалявам.
Майрин спря, остана неподвижна, без да вдига очи от кашата, в която се бяха превърнали стритите билки и плодове; в ръката си държеше камъка, с който ги бе смачкала.
— А ти това ли правиш? — попита тя. — Подчиняваш се на господаря им?
Лорн разбра смисъла на въпроса ѝ.
— Да, подчинявам се. Няма да направя нищо, което да ви застраши — Каел и теб.
Тя продължи работата си все така със сведени очи.
— Не се тревожи за мен. През целия си живот никога не съм разчитала на хората… Тези жреци — кой е господарят им?
— Не мога да ти кажа.
— Не заслужавам ли да зная?
— Не е това.
От дисагите, които Логан беше приготвил по молба на Лорн, Майрин извади една дървена чаша, лъжица и мях с вода. После попита:
— Тоя господар какво иска да направиш?
— Не знам точно. Трябва да отида в гробницата на Ейлазий. Някой ме чака на прохода на Мъдреца, за да ми каже повече.
Младата дори не трепна при името Ейлазий.
Сипа кашата от билки и плодове в чашата, наля вода и като разбърка сместа, рече:
— Този Ейлазий същият ли е, за когото си мисля?
Лорн кимна.
Като ставаше въпрос за Ейлазий, историята и легендата се сливаха. Този маг бе живял в края на времето на Мрака. Знаеше се, че е бил приятел и съветник на Ерклант I — първия Върховен крал, — комуто помогнал да победи войските на Драконите от Ада, да постави основите на своето кралство и да победи Дракона на разрушението. Без Ейлазий Върховното кралство никога нямало да стане това, което беше сега. Може би дори нямаше да съществува.
Майрин подаде чашата на Лорн.
— Пий — каза тя. — Но само половината.
Той я погледна и повдигна въпросително едната си вежда.
— Защо само половината?
— Защото другата е за мен. Искаш ли аз да пия първа?
Лорн вдигна рамене и изпи своята половина.
— Това ще ни подейства добре — каза тя. — Ще ни върне силите. А твоите рани ще заздравеят по-бързо. Всъщност я ми ги покажи.
Тя взе чашата и я допи, после прегледа ръката и бедрото на Лорн. Това, което видя, не я разтревожи. Намаза върху раните каквото беше останало от сместа във вдлъбнатината на камъка.
— А Тъмнината? — попита тя.
— Напредва. Но бавно.
— Искаш ли да погледна?
— Не тази вечер.
— Както искаш — каза тя и превърза раните му. — Но имам право да зная — и понеже Лорн я гледаше неразбиращо, уточни. — Кой е господарят на жреците? Кой ми взе сина? — той се поколеба. — Моля те, Лорн. Ако искам да мога да ти помогна да намерим Каел, трябва да зная.