Изведнъж остра болка пронизва главата му.
— Лорн!
Лицето му се сгърчва, той опира лакти на масата и разтрива слепоочията си с пръсти. Ейлазий е разтревожен. Лорн казва, че не знае какво му се случва. Всичко е било много хубаво до тази внезапна болка.
— Лорн!
Магът се суети. От едно седефено шишенце налива в една чаша някаква млечна течност, в която плуват сиви нишки. Дава на Лорн да пие, като му обещава, че болката бързо ще бъде облекчена.
Лорн пие. Болката изчезва.
— Лорн…
Лорн седи слаб и объркан. Ейлазий му помага да се изправи. Отвежда го в библиотеката и го слага да легне на една кожена пейка. Смята, че рицарят е надценил силите си: въпреки добрия си вид, още не се е възстановил от огромните изтощения в живота си.
Лорн заспива и когато се събужда, вече е вечер. През прозореца нахлуват червеникавозлатистите светлини на залеза и заливат голямата, притихнала къща и нейната градина, където Лорн вижда Ейлазий. Отива при него. Магът стои пред саркофаг от бял камък. Тъй като Лорн се колебае, Ейлазий го приканва да се приближи, като го уверява, че не го притеснява. Напротив, всяка компания му е приятна. Рицарят по-добре ли се чувства? Лорн признава, че все още е леко уморен.
Двамата остават смълчани. Нощта се спуска. После Ейлазий казва, че нищо не знае за Серкарн и за тайните на измъчената му душа. Той се е бил с него и го е победил, прибягвайки до всички средства на своята магия. Никой не го познава като него. Уверява Лорн, че Драконът на разрушението иска само едно: да си отмъсти на рода, на който е бил принуден да се покори — на рода на Върховните крале. Впрочем, тъй като няма законен крал на Трона от абанос и оникс, мощта на Серкарн расте. Той все още не може да се освободи от физическите вериги, в които е окован, но преградите, които някога магът е издигнал, за да държи затворен духа му, се разхлабват. Лорн разбира. Ето как жреците са попаднали под властта на дракона и защо му се подчиняват. Магът кима в потвърждение, а гласът му отеква странно: „Достатъчен е обаче само един зов, за да може Серкарн да хвърли над света собствения си призрак от Тъмнина. Този зов ще дойде от вас, рицарю.“ Накрая Ейлазий предупреждава Лорн: Драконът на разрушението сигурно ще се опита да го накара да понесе това, което е наложил на жреците. Да внимава и да не се доверява.
Лорн иска да отговори, но болката се връща — още по-силна и жестока, остра. Той пада на земята и стенейки, се свива на кълбо, като държи главата си с ръце.
— Лорн! Лорн!
От ръкава си Ейлазий вади седефено шишенце. Навежда се, повдига главата на Лорн, опитва се да облекчи болката му с думи, иска да му даде да пие от шишенцето. Но болката става още по-силна. Лорн се отскубва от ръцете на мага и се търкаля по земята. Едва се сдържа да не крещи. Обръща се по корем и хълца. Някак успява да застане на колене. Гърдите му се повдигат от конвулсии. Повръща. На няколко пъти изхрачва млечнобяла течност, прошарена със сиво — същата като онази, която магът му даде да изпие след първата криза. Лорн се навежда напред, главата го носи, опира се на протегнатите си ръце. Пак повръща. Същата белезникава, гъста маса. Ейлазий стои прав, встрани. И докато Лорн се чисти, той постепенно се стопява. Около двамата мъже изчезват алеите, посипани с едър пясък и покрити с трева, зидовете се срутват, стените се превръщат в храсталаци и диви горички, израстват огромни дървета, къщата е развалина, обрасла в бръшлян. За няколко удара на сърцето изминават хиляди дни и хиляди нощи.
— ЛОРН!
Лорн се свести, лежеше на килим от трева.
Когато отвори очи, те приличаха на две топчета обсидиан, но след едно примигване си върнаха нормалния цвят и той седна. Страшно главоболие замъгляваше погледа му. Майрин беше клекнала до него. Намираха се в дъното на гърловината в Увенчаните планини, където ги бе довел жрецът. Под надвисналите клони на столетни дървета ги заобикаляха обвити в мъгла развалини, обрасли в бурени. Беше тъмно. Над тях блестяха съзвездията на Голямата мъглявина.
Лорн почувства, че отново му се гади, наведе се настрана и изплю още малко бяла жлъч. Избърса си устата с опакото на ръката и погледна Майрин.
— Изплаши ме — каза тя.
— Какво стана?