— Ти ми кажи! Когато се събудих, се беше съмнало. Теб те нямаше, а жрецът беше мъртъв. Аз…
— Мъртъв?
— Да. Мъртъв. Мисля, че от изтощение.
— Или защото е престанал да бъде полезен — прошепна Лорн на себе си, като си помисли за Серкарн.
Майрин не го чу и продължи да разказва:
— Намерих те тук. Лежеше в несвяст. Безжизнен. Беше потънал в мъгла от Забрава, която минаваше през устата и ноздрите ти. Очите ти бяха широко отворени. Бяха изцъклени като на мъртвец.
Три ужасни стихии продължаваха да съществуват след Войната на Мрака: Тъмнината, Сянката и Забравата. Разяждащата Тъмнина се срещаше най-често, тя най-охотно се издигаше от недрата на света. Забравата беше най-рядка и най-непозната — може би защото човек не можеше да се доближи до нея, без да се изгуби.
— Никога не бях виждала Забрава — призна вещицата. — Направих каквото можах.
— Зная.
— Чуваше ли ме?
— Може да се каже. Аз бях… далеч.
— Тъмнината в теб ти спаси живота — каза Майрин. — Тя те предпази. И продължава да го прави.
Лорн се огледа наоколо.
Плътна бяла мъгла, пронизана от сиви нишки, ги обгръщаше: изглеждаше недоверчива и постоянно дебнеща. Издигаше се, спускаше се, задържаше се до средата на глезените, увиваше се около стволовете на дърветата, катереше се по ниските руини.
— Те са имали по-малко късмет — добави Майрин.
Тук-там сред мъглата се виждаха трупове. Позите им бяха спокойни и човек можеше да си помисли, че спят. Но бузите им бяха хлътнали, очите им — широко отворени, а кожата им се бе сбръчкала като пергамент. В разтворените им усти се виждаха оголените им зъби. Ръцете и краката им бяха изключително слаби. Изглеждаха като мумифицирани. По облеклото им Лорн позна, че това бяха жреци от мавзолея на Ерклант I.
— Понеже те не са успели, Серкарн е решил да повика теб — досети се Майрин. — Можеш ли да вървиш?
— Ще се справя.
Тя помогна на Лорн да се изправи и в този миг мъглата като че ли се отдръпна. Лорн си пое дълбоко въздух няколко пъти и почувства, че главоболието му намалява, а силите му се връщат.
— Да вървим — каза Майрин. — Не ми харесва това място.
— Трябва да свърша още нещо — каза Лорн.
Извади меча си и докато валмата мъгла се отдръпваха пред него, внимателно започна да разглежда руините на светлината на Голямата мъглявина. Стиснала кинжала си, Майрин вървеше след него и докато се взираше напрегнато в сенките, слушаше разказа му за това, което бе преживял, докато бе във властта на Забравата. Лорн познаваше мястото и се движеше уверено сред останките от дома на Ейлазий. Замълча, когато намериха гробницата, пред която двамата с мага бяха разговаряли. Постройката беше обрасла в пълзящи растения и се беше наклонила, повдигната от едната страна от корените на дърво. Стените ѝ бяха осеяни с пукнатини, а металната ѝ врата, макар и здрава, беше открехната.
Наложи се Лорн да я натисне с рамо, за да я отвори.
Вътре белият саркофаг на Ейлазий беше замърсен от вековния прах, който покриваше всичко. Легнала статуя, отличаваща се със съвършен реализъм, изобразяваше мага точно такъв, какъвто Лорн го бе видял — същата фигура, същата възраст, същите дрехи. Ръцете, кръстосани на гърдите, изглеждаха така, сякаш са били изваяни, за да обгръщат предмет, който липсваше.
След кратко колебание Лорн се наведе и се приготви да бутне капака, увенчан с руни, когато Майрин го спря.
— Чакай.
В дъното на гробницата имаше ниша, а в тази ниша — каменно ковчеже, което едва се виждаше под дебелите слоеве прах. Вещицата отвори ковчежето и извади от него мощехранилница от стъкло и аркан, която подаде на Лорн: вътре имаше гол череп с цвят на слонова кост, чието чело беше украсено с пентакъл, издълбан в костта, а празните орбити сякаш гледаха към вечността на едно бездушно небитие.
Мавзолеят на Ерклант I
Като оставиха зад себе си Увенчаните планини, те поеха на север и прелетяха над равнините на обхванатата от война Исрия, за да стигнат Закрилящите планини, където първият от Върховните крале бе пожелал да бъде издигната неговата гробница.
Яхнали якия си аргорски змей, Лорн и Майрин напуснаха Увенчаните планини и прелетяха над цяла Исрия, за да стигнат до Закрилящите. От долина до проход, от проход до долина, те стигнаха до един пресушен дол, брулен от сухи, резки пристъпи на вятър, които вдигаха вихрушки от прах. Оттук насетне полетяха ниско, като следваха пътя, по който поклонниците отиваха в мавзолея на Ерклант I. Близостта на войната не беше прекратила поклонническите пътувания. Мъже и жени, деца и старци, монаси и скитници, луди и покаяници продължаваха да идват от Върховното кралство и от другаде, за да се молят над гроба на първия Върховен крал и понякога да отседнат в лагера от палатки и бараки пред храма — крайна цел на пътуването им. Някои повече не си тръгваха. Други се раждаха и умираха на това място, в непосредствена близост до легендарния монарх. Преди пет века, когато още царуваше само над кралството Лангър, той бе успял да обедини човешките армии и благодарение на саможертвата на Дракона-крал бе победил Драконите от Ада и техните легиони в Последната война на мрака. Бе коронован за крал, бе основал Върховното кралство чрез съюзи и завоевания, бе създал Ониксовата гвардия и — според Хрониките — бе убил Дракона на разрушението на същото това място, където по-късно бе пожелал да е гробницата му.