Храмът, който пазеше мавзолея, беше построен на няколко етажа, опрян на склона на планината. Лорн се приземи на първата тераса, където чакаха жреци в сиви раса, с татуирани бръснати глави и обредни жезли. Лорн и Майрин слязоха от змея, но само той пристъпи напред, като извади мощехранилницата от чантата си и я показа. Жреците останаха невъзмутими при вида на черепа на Ейлазий. Без да кажат дума, те поканиха Лорн и Майрин да ги последват, а двама неофити се заеха да се погрижат за змея. Лорн усещаше, че Майрин е някак особено напрегната. Обясни ѝ, че членовете на ордена, посветен на защитата и поддръжката на кралската гробница, дават обет за мълчание. Онзи, който ги бе завел в Увенчаните планини, е бил под умствения контрол на Серкарн и затова бе говорил толкова малко, макар и едва няколко думи.
Всичко бе готово за посрещането им.
Жреците ги отведоха в чисти, уютни покои, чийто балкон гледаше към градина. Там Майрин бе поверена на грижите на слугини, а Лорн бе отведен при Серкарн. И тъй като Майрин се разтревожи, че я разделят от него, той я прегърна и успокои: скоро щяха да бъдат заедно — тя, той и Каел.
Огромните врати се отвориха пред Лорн сред непрогледен мрак. Следвайки сянката си, безмерно разтегната пред него по покрития с плочи под, той влезе в утробата на планината и тръгна към каменния подиум с троновете, поставени един срещу друг, и светилниците край него, които изведнъж пламнаха. Креслото, което беше с гръб към вратите, беше празно. На другото, обърнато с лице към входа, седеше статуя, чийто смущаващ реализъм караше посетителя да си мисли, че първият Върховен крал сякаш бди над собствената си гробница и над паметника си от черен мрамор, прошарен с аркан, който се виждаше отзад.
Но пазителят на гробницата на Ерклант I беше съвършено друг.
Вратите се затвориха в същия миг, в който Лорн тръгна към големите светилници и заизкачва стъпалата, водещи към троновете. Той усещаше в тъмнината някакво смазващо, зло присъствие, много по-страховито от обикновено. Без да трепне, свали чантата си, която до този момент носеше преметната през гърди, сложи я на земята и извади от нея мощехранилницата с черепа на Ейлазий. После, като се обърна към мрака, размаха мощехранилницата с една ръка, както се показва и размахва като трофей главата на победен враг, и извика силно:
— Драконе, върни ми моя син!
Тежки вериги задрънчаха по каменните плочи. Чу се прегракнало, могъщо дихание. Две червени очи на влечуго се отвориха и Серкарн излезе от сянката. Бяха изминали месеци, откакто Лорн не беше виждал Дракона на разрушението — месеци, през които един Върховен крал беше умрял, а друг бе дошъл след него, като бе узурпирал титлата си. Призракът на Ейлазий бе потвърдил, че тъй като няма законен крал на Трона от абанос и оникс, мощта на Серкарн се е увеличила. Изправен пред злокобната аура на дракона, която сега бе десетократно по-силна, Лорн вече не се съмняваше, че е точно така.
— Донесох черепа на мага — каза той.
Серкарн приближи глава, от ноздрите му се носеше гаден дъх. Той завъртя главата си така, че да може да разгледа мощехранилницата от различни ъгли. Лорн не помръдна. Огнените очи на дракона пламтяха от злобна хитрост, сякаш подозираше някаква измама и предварително намираше повод да се радва.
— Успях там, където твоите жреци се провалиха — добави Лорн, без да трепне.
Серкарн продължи да мълчи и се вгледа внимателно в Лорн, както бе огледал черепа в мощехранилницата. После доволен дръпна главата си и попита:
— Той говори с теб, нали? Ейлазий?
Гласът отекна почти болезнено в ума на Лорн.
— Да, той говори с мен. Той или неговият призрак.