— Той е бил. Отвъд времето.
— Отвъд Забравата.
— Да, рицарю. Разбрал си… Сигурен съм, че те е предупредил да се пазиш от мен. Греша ли?
— Не, не грешиш.
— Какво ти каза?
— Нищо, което вече не знаех — нетърпеливо отвърна Лорн. — Ето черепът. Нали това искаше?
Драконът се направи, че не е чул. Следвайки нишката на собствената си мисъл, той каза:
— Ейлазий никога не е пропускал да злослови за мен. Чакай да позная… Посъветвал те е… Не. Настоявал е да не ми се доверяваш, да се пазиш от моите хитрости и от жестоката ми природа. Казал ти е, че съм способен единствено да лъжа и предавам. Казал ти е, че имам една-единствена цел. Да вредя. Да вредя на човешкия род. Но преди всичко да вредя на рода, на който бях подчинен: на рода на Върховните крале… — той отново подаде напред огромната си люспеста глава и като се обърна към черепа на Ейлазий, добави. — Правилно ли се досетих, стари мой приятелю? — и тогава драконът започна разговор, а Лорн така и не разбра той ли не можеше да го чуе, или разговорът беше само във въображението на Серкарн. — Може би да… Но ще признаеш, че ако няма нищо, на което да те научи… Мислиш ли? Да, но твърде късно. Твърде, твърде късно…
Драконът се извиси над Лорн.
— Мощехранилницата — каза той. — Сложи я на празния трон.
— Моят син, драконе. Върни ми го.
— Не се страхувай, той вече е при майка си.
— Как да ти повярвам?
— Нямаш избор. Сега сложи мощехранилницата.
Без да знае дали Драконът на разрушението му казва истината, Лорн се подчини. Сложи мощехранилницата и пред очите му призракът на Ейлазий се появи, седнал на трона, неподвижен, с поглед, вперен напред, и ръце върху бедрата — призрачна статуя срещу каменната статуя на Ерклант I.
— Ето ги най-накрая събрани заедно — каза Серкарн. — Приятели. Почти братя. Преди единият да предаде другия… Ерклант Великия и Ейлазий Мага. Нали точно така ги наричат Хрониките, а? Нали точно така се е запазил споменът за тях? Ерклант Великия и Ейлазий Мага. Единият наистина беше маг, така е. Но дали другият беше велик?
— Основал е Върховното кралство. И пет века по-късно кръвта му продължава да тече във вените на нашите крале.
— И в твоите — развеселено рече драконът.
— Създал е първата Ониксова гвардия.
— За да я разруши по-добре.
— Лъжеш.
— Защо да те лъжа? — Лорн не знаеше какво да отговори. — Ерклант никога нищо не е направил сам. Всичко, което успя да стори, беше благодарение на Ейлазий и благодарение на мен.
— На теб?
Серкарн се усмихна и очите му заблестяха като две пещи.
— Позволи ми да ти разкажа това, което Хрониките никога няма да кажат, рицарю. Двамата с Ерклант бяхме съюзници. В края на епохата на Мрака, тъй като времето на драконите свършваше, разбрах, че трябва да си намеря нови съюзници сред хората. Избрах крал Ерклант Лангърски, а той много бързо разбра какво можех да му донеса. Власт. Успехи. Богатства. Той прие предложението ми за съюз и Ейлазий стана гарант на нашата спогодба. Разбира се, Ерклант носеше короната и държеше скиптъра. Но аз основах Върховното кралство, рицарю. Дори създадох скъпата ти Черна гвардия…
— Лъжеш. Отново. Ти непрекъснато лъжеш!
— Виж.
Драконът на Разрушението се изправи и показа широките си гърди: между люспите му се виждаше инкрустиран оникс.
— Ониксът е моят камък — каза той. — Някога Ониксовата гвардия дори ми отдаваше култ. Ерклант направи всичко възможно това да бъде забравено след неговото предателство, но членовете на твоята гвардия се молеха на мен, рицарю. Призоваваха моето покровителство преди битка и ми благодаряха след победата.
Лорн си спомни параклиса, открит в Черната кула в Ориал. Той беше зазидан и последователно опустошаван, така че в крайна сметка беше невъзможно да се разбере на кой Божествен Дракон е бил посветен. Лорн често се бе питал какво е това загадъчно място, чиято крипта, освен всичко друго, беше обитавана от Тъмнината. Много пъти беше влизал в нея, но така и не успя да разгадае тайните ѝ. И сега, когато въпросите му бяха получили отговори, разкритията на дракона му се струваха още по-непоносими, защото разбираше, че са истина.
Въпреки това Лорн възрази:
— Ониксовата гвардия се е била с теб. И те е победила.
— Да. Тя се обърна срещу мен. Също като Ейлазий, чиито заклинания ме подчиниха чрез предателство. Също като Ерклант, когато реши, че повече не мога да му служа и че — може би — мога да му навредя.