— Той грешеше ли?
— Кой знае? След като един договор бъде сключен, е важно само едно: кой пръв ще го наруши? — Драконът се наведе и протегна глава, за да погледне Лорн в очите. — Родът на Върховните крале е предателски род. Очаквай този, който царува днес, да те предаде, както онзи, който царуваше тогава, предаде мен.
Погледът на дракона стана още по-пронизващ и Лорн се почувства така, сякаш всеки миг ще потъне в бездънен кладенец, в някакво уютно небитие. Но Ейлазий го беше предупредил. Беше му казал, че Серкарн ще се опита да го подчини на властта си, както бе направил с жреците от мавзолея.
— Твоят крал скоро ще те предаде — продължи Серкарн. — Твоят крал ще те предаде и тогава аз ще бъда последният, единственият, към когото ще можеш да се обърнеш. Моли се зовът ти да стигне до мен и да пожелая да те чуя. Когато дойде този момент, ще си спомниш.
Лорн почувства как думите на дракона се запечатват като с нажежено желязо в ума му.
Когато дойде този момент, ще си спомниш.
После изгуби свяст.
Когато дойде този момент…
Лорн се събуди в някакво легло, главата го болеше толкова силно, че от болка изстена. Да отвори очи му струваше истинско усилие, закри си лицето с ръка и седна, неспособен да погледне към прозореца, през който влизаше приглушена светлина, но и тя беше прекалено силна за него. Виеше му се свят и му се стори, че отново преживява първите дни на свободата си, когато след вечния мрак на Далрот трябваше да си предпазва очите с тъмни стъкла. Докато си разтриваше слепоочията, той се опита да си припомни събитията от предишната вечер и забеляза, че не помни нищо след срещата си със Серкарн. Дали беше изгубил съзнание? Да, може би. Но за колко време? И как се беше озовал в това легло? Лорн започна да диша дълбоко. Чуваше се вятърът, който поклащаше копринените пердета. Никакъв друг шум не смущаваше покоя в стаята, освен далечна гълчава.
Когато реши, че има достатъчно сили, Лорн стана. Веднага му се зави свят и трябваше да се опре на стената, за да не падне. Краката едва го държаха и той почака да премине замайването. После с несигурни стъпки отиде до прозореца и предпазливо дръпна едната завеса. Отначало слънцето го заслепи, после привикна към светлината му и различи хребетите на Закрилящите планини и безводната долина, в която се намираше мавзолеят на Ерклант I. Наведе се и видя палатковото селце на поклонниците, което се простираше от двете страни на единствения път и от което долиташе шумът на хилядите съществувания, протичащи сред песни и молитви. Значи Лорн не бе напуснал храма и по разположението на слънцето прецени, че е по средата на следобеда. Но кой ден? Наистина ли беше изминала само една нощ и една сутрин, откакто с Майрин дойдоха в храма? Прокара ръка по бузите си: няколкодневната брада, която ги покриваше, като че не беше покарала много от последния път, когато се бе погрижил…
Постепенно Лорн се почувства по-добре.
Видя, че дрехите му са сложени върху един сандък — чисти, изгладени и закърпени. Дори бяха почистили шлема му със забрало във формата на вълк и бяха смазали кожената му ризница с халки. Той се облече, предпочете да не слага шлема и ризницата, помисли да препаше меча си, но и от това се отказа: камата на пояса щеше да му е достатъчна. Когато излезе от стаята, позна покоите, в които бе оставил Майрин, преди да занесе черепа на Ейлазий на Дракона на разрушението. Бяха празни. Лорн ги обиколи, после излезе в сенчестата свежест на градината и там намери Майрин.
Седнала на одеяло, простряно на тревата, тя си играеше с едно бебе, което можеше да е само Каел, държеше двете му ръчички, като ги разтваряше, когато се навеждаше към него, и прибираше, когато се отдръпваше. Детето прихваше да се смее при всяко движение, развеселено от мимиките и звуците, които майка му правеше. И се смееше толкова силно, че често трябваше да го държи, когато, без да се страхува, политаше да падне. Майрин също се смееше — сияеща, забравила всичко.
Лорн застина на едно място.
Виждаше сина си за първи път и сърцето и душата му бяха обхванати от вихрушка от нови емоции. Ако в този миг го бе видял да се ражда, надали щеше да е по-развълнуван. Достатъчен бе един поглед, за да почувства едно дълбоко, вътрешно привличане, толкова силно, почти болезнено. Той имаше син и едва сега разбираше, че в него кипи смесица от чиста радост, смайване и объркване. Защото пред него се разкриваше нещо съвършено непознато. Светът се бе променил в един дъх, в един смях, в един блясък за живот. И докато дълбоко в себе си Лорн знаеше, че това, което вече го свързваше със сина му, щеше да е завинаги, в същото време бе обзет от силно желание да избяга.