Забелязвайки Лорн, Каел стана сериозен.
Майрин се обърна, видя Лорн и побърза да се изправи, като взе детето на ръце и го притисна към себе си, сякаш да го предпази. Напрегнато гледаше как Лорн бавно се приближава. Той виждаше само своя син, който го наблюдаваше и изглеждаше заинтригуван от този висок мъж в черно, който не казваше дума. Минаха няколко секунди, които се сториха на Майрин цяла вечност, преди Лорн да я попита:
— М… може ли да го подържа?
Тя се усмихна с облекчение.
— Разбира се — каза тя и подаде бебето на Лорн.
Детето с желание мина в ръцете на баща си. Както беше казала Майрин, двамата имаха еднакви очи: едното синьо, а другото сиво.
— Не съм сигурен как да го държа — призна Лорн.
Никога не се бе чувствал толкова тромав и непохватен.
— Ще се научиш — каза Майрин. — И аз в началото го изпуснах два-три пъти.
Тъй като умът му беше другаде, Лорн не реагира веднага:
— А? Какво?
— Шегувам се! Придържай му главата и всичко ще е наред.
Шегата не развесели Лорн. И тъй като му се струваше, че Каел се намира твърде далеч от земята, когато е в неговите ръце, той седна на една каменна пейка до фонтана. Шумът на водата веднага прикова вниманието на бебето. Детето се извиваше, за да види, затова Лорн предпочете да го върне на майка му, която бе седнала до него.
— Той е… силен — каза той.
— Много.
— Добре ли е?
— Да. Мисля, че добре са се грижили за него.
— Жреците кога ти го върнаха?
— Снощи. Малко след като ти тръгна.
— Серкарн си удържа на думата — каза Лорн на себе си.
— Съмняваше ли се?
— Надявах се.
Лорн заговори тихо, сякаш Каел можеше да го разбере, и призна на Майрин, че макар нищо да не ѝ бе казал, до последно се бе страхувал Драконът на разрушението да не го измами. За щастие, всичко бе минало добре.
— Но можеш да си сигурна, че ако Серкарн удържа на думата си, това не е нито от доброта, нито от почтеност — заключи Лорн. — А защото иска да спечели нещо — сега или по-нататък.
— Нещо?
— Сигурно си мисли, че още мога да съм му полезен — предположи Лорн.
Майрин кимна, изражението ѝ бе сериозно. Каел заспиваше на ръцете ѝ и тя нежно се усмихна и погали с върха на пръстите си спокойното личице.
— Утре тръгвам — каза тя. — Сама, с Каел. Трябва да го скрия, да го предпазя.
— Не мисля, че Серкарн ще продължи да преследва теб — възрази Лорн. — Нито Каел.
— Откъде знаеш?
— Не знам, но…
— Всъщност аз не се страхувам от него. Е, не само от него.
— Вече беше избягала от Аргор, когато жреците на Серкарн ти взеха Каел. И не от тях се мъчеше да се измъкнеш.
— Не.
— От кого тогава? — и понеже Майрин не отговори, Лорн настоя. — Който и да е той, ще те пазя. Ще ви пазя — теб и Каел. Заклевам се! Но трябва да ми имаш доверие.
— Имам ти доверие, Лорн.
Тя продължаваше да стои наведена над детето, което спеше в ръцете ѝ със стиснати юмручета и леко отворена уста.
— Тогава ми кажи — рече Лорн.
Майрин вдигна глава, усмихна се на Лорн и посочи с глава зад рамото му, към някого, който стоеше зад него.
— По-скоро него трябва да изслушаш — каза тя.
Лорн се извърна и видя силует с качулка — беше един бял драк с тюркоазени очи, когото веднага позна.
— Скерен.
— Добър ден, рицарю.
Лорн не можеше да си обясни как така не бе могъл да чуе, че Пратеникът на Пазителите се приближава. Инстинктивно се изправи и застана между драка и Майрин. Огледа се наоколо, но не видя никого другиго в градината.
— Не сте тук заради мен — каза Лорн.
— Не само.
— Какво искате от моя син?
— Нищо. Исках да го видя и го видях.
Лорн се намръщи недоверчиво.
— Кога го видяхте?
— Тази сутрин, когато пристигнах.
— Защо?
Вместо да му отговори, Скерен се обърна към Майрин:
— Покажете му — каза той.
— Какво да ми покаже — нетърпеливо рече Лорн, като се обърна към вещицата.
Тя спокойно вдигна дрешките на детето и, без да го събуди, оголи коремчето му до гърдите. Лорн се наведе и видя каменен печат върху слънчевия сплит на сина си — печат, подобен на този, който имаше той самият на опаката страна на лявата си ръка, но руната беше различна.
— Това е белегът на Мага — обясни Скерен. — Никой друг не го е носил от пет века насам.