Лорн пристигна вечерта, слънцето залязваше зад гърба му, а змеят му се носеше с бавни, широки махове на крилете. Както очакваше, завари лагера при Далоран празен. Сега вече нито една войскова част не лагеруваше извън тройната стена от кули и ограждения. От големия пазар при южната порта бяха останали само отломки, боклуци и изоставени палатки. Що се отнася до войските, пазещи лагера, те едва успяваха да го покрият. Само тук-там бяха останали няколко палаткови селища, обозначени с редки пилони, на които все още се вееха флагове.
Един от тези флагове беше на Ониксовата гвардия.
Лорн се приземи в двора на малката змейна на ониксовите гвардейци и не се наложи да търси никого: пристигането му по въздуха бе забелязано и Теожен д’Аргор вече идваше към него.
— Рицарю!
— Графе.
— Но откъде идвате?
Двамата мъже се прегърнаха и докато потупваше Теожен по рамото, Лорн видя Наерис Вард, която ги наблюдаваше отдалеч със скръстени ръце.
— От Закрилящите планини — отговори той.
Граф Д’Аргор се дръпна назад, но ръцете му останаха върху раменете на Лорн и той го погледна втренчено.
— Закрилящите? Но какво сте правили там? И къде е Майрин? Тя добре ли е?
— Майрин е добре.
— О, чудесно!
— А останалото…
Теожен разбра.
— Тайни? Ще ми кажете онова, което можете да ми кажете, рицарю. Не искам повече. Кралят обаче…
Лорн погледна натам, където стоеше Нае: нея вече я нямаше. Потърси я, но в този момент около него се струпаха неговите хора и го задържаха. Ониксовите гвардейци се радваха на завръщането на своя капитан и всички искаха да го поздравят, да го чуят, да му кажат нещо, да му стиснат ръката. Внезапното му заминаване, което по всичко приличаше на бягство, беше породило слухове и тревоги. Лорн трябваше да се покачи на един сандък и да каже няколко думи на хората си — да им благодари, но и да ги успокои. После Теожен го поведе под възторжените възгласи „Да живее!“ към неговата командна палатка, на чийто вход Логан вече бе застанал на стража. Наемникът посрещна Лорн с усмивка и с дискретно кимване на глава.
Нае чакаше в палатката. Тя едва-едва отвърна на поздрава на Лорн. Стоеше права и чешеше брадичката на Исарис, който мъркаше в ръцете ѝ, а в това време Лорн остави шлема си, свали ризницата и взе чашата вино, която граф Д’Аргор му подаде.
— Благодаря.
— Искате ли да наредя да сервират храна?
— По-късно.
Отпусна се в едно пътническо кресло, което изскърца под тежестта му. Протегна краката си, кръстоса глезени, отпи глътка вино и рече:
— Слушам ви.
— С какво искате да започна? — попита Теожен.
— С войната. Превзехме ли Нориж?
— Да. Както се предвиждаше, градът се предаде доброволно след нашата победа при Дарлат. Търговците от Исрийската лига прекратиха съюза си с Ирдел и положиха клетва за вярност към Върховния крал. Провинцията е наша, макар че Бунтовниците все още заемат една част от нея. Продължават да контролират границата с Орвал, но изгубиха всички пристанища в Сграбчващото море. С наближаването на зимата въпрос е само на време да се оттеглят.
— Къде е кралят?
— В Нориж. Влезе победоносно в града…
— Влизане, в което ние нямахме честта да участваме — намеси се Нае.
Лорн се обърна към нея.
Разбра, че по негова вина Ониксовата гвардия беше понесла гнева на краля. Тъй като не можеше да си го изкара на Лорн, Върховният крал си бе отмъстил на хората му. Първо, като ги бе лишил от триумфа, който заслужаваха повече от всеки друг. И второ, бе ги оставил тук, в Далоран, за да им покаже, че бе оттеглил доверието си в тях.
— Съжалявам — каза Лорн. — Нямах друг избор.
— Нямал си избор? — тъй като Нае бе повишила тон, Исарис предпочете да скочи от ръцете ѝ и седна на масата. — Ако графът не беше тук, кралят щеше да разпусне Гвардията. Беше побеснял, Лорн! Побеснял! За бога, какво си му казал?
— Не му се подчиних. Казах му, че заминавам и не му позволих да ме задържи. Само от него зависеше да…
— Той е крал! — прекъсна го Нае. — Алан вече не е Алан. Забрави го. Вече има само Алдеран I.
— Зная, но…
— … но не си имал избор, така ли?
— Достатъчно, Нае.
— Постъпките ти имат своите последствия — и не само за теб. Не можеш да си позволиш да изчезваш ей-така и да…
— Казах: достатъчно — повтори Лорн, гласът му бе спокоен.
Нае млъкна, издържа погледа на Лорн, без да мигне, после се обърна. Точно преди да излезе от палатката, подхвърли: