— Всъщност Йерас се възстановява. Благодаря, че се тревожиш за него.
С Исарис като единствен свидетел Лорн и Теожен останаха смълчани в голямата притихнала палатка. Лорн стана да си сипе още вино, а графът каза:
— Тя… няма лесен характер.
— Нае знае, че е единствената, която може да ми каже някои неща. И ги казва, както баща ѝ ги казваше преди нея.
— Тя е… твърде строга.
— Не. Права е. Заминах, без да ме е грижа какво ще се случи с всички вас. И знаете ли какво? През последните дни не мислех за нищо друго, освен за сина си. Войната? Забравена. Върховният крал? Забравен. Ониксовата гвардия? Същото.
— Вашият син?
Лорн кимна.
— Не знаех за съществуването му. Майрин е негова майка. Роден е в края на зимата.
— Бил е в опасност.
— Да. Но сега е при майка си. Той… казва се Каел.
Теожен изчака, досети се, че върху детето все още тегне опасност, и разбра, че Лорн няма да каже повече.
— Зная какво е да се страхуваш за сина си, рицарю. При това моят е на възраст, когато може да се бие и да се защитава…
Лорн изпи чашата си на един дъх. Помълча още малко, после каза:
— Значи кралят е в Нориж.
— Да. Но сигурно ще се върне в Ориал, за да прекара зимата там.
— Утре ще отида да говоря с него.
Теожен се сепна.
— Не съм сигурен, че това е добра идея.
— Защо?
— Позволете ми да отида като ваш вестител. Тук, сред хората си, не рискувате нищо. Но ако отидете сам при краля…
— Страхувате се, че ще нареди да ме арестуват?
— Наерис не излъга, когато каза, че беше бесен. Бих искал да се уверя, че вече не е. Или поне му е поразминало. Позволете ми да подготвя почвата.
— Какво предлагате?
— Ще пиша на краля. По змейник ще получи писмото утре и ще видим какъв ще бъде отговорът. Изглежда, че реакциите му стават все по-непредвидими.
— Разбрано. Благодаря, графе.
— Моля ви, няма за какво.
— Благодаря ви също, че командвахте Ониксовата гвардия в мое отсъствие. Мога да си представя, че при тези обстоятелства това далеч не е било лесно.
Теожен се поклони леко, преди да се оттегли.
За миг Лорн остана замислен, изправен пред масата, като галеше Исарис по главата. После облече чиста риза и черно кожено сако, запаса меча си и извика:
— Логан!
Бившият наемник веднага подаде глава:
— Капитане?
— Знаеш ли къде е Йерас?
— Разбира се.
Ранените бойци от Ониксовата гвардия бяха събрани в голяма кръгла палатка, където всеки имаше отделно легло и за него се полагаха най-добрите грижи, които можеха да се осигурят. В този късен час войниците бяха вечеряли и вече дремеха или четяха, разговаряха, играеха на карти на светлината на факлите. Всички имаха превръзки — един на ръката, друг на хълбока, трети на бедрото, на рамото, някои бяха с превързано чело или дори част от лицето. Други — извадили по-малко късмет — бяха осакатени на бойното поле или впоследствие се бе наложило да им ампутират крайник и сега им предстоеше да се научат да живеят с един дървен крак или с една желязна ръка. Сред черните ризници, блестящите мечове и гравираните шлемове висяха патерици.
Следван от Логан, Лорн влезе, без да известят за него. Ранените знаеха, че се е върнал, но не бяха могли да го видят, нито да го чуят, когато си бе дошъл, и изобщо не очакваха, че той ще ги посети. Веднага щом го видяха, в палатката настъпи пълна тишина, която стигна до края ѝ като вълна.
Лорн тръгна между леглата, поздрави първия ранен, после втория, третия и друг, и още, и още, а в това време хората му ставаха един по един и се приближаваха към него. Сега Ониксовата гвардия беше многобройна и Лорн не познаваше всекиго по име, но знаеше, че всички се бяха изправили безстрашно срещу смъртта и пак щяха да го направят за него — и за всичко онова, което означаваше черното знаме с вълча глава и кръстосани мечове.
— На Върховното кралство служим — казваше Лорн.
— Върховното кралство защитаваме — отвръщаше онзи, на когото стискаше ръката или го потупваше по рамото.
Докато Лорн стигне до него, Йерас вече бе станал и го чакаше, изправен до походното си легло. Едната ръка на някогашния вестфалдски разузнавач беше превързана — там, където я бе пронизала стрела от арбалет. Но не заради това — въпреки протестите му — го държаха в палатката на ранените. В края на битката при Дарлат той беше получил силен удар по главата. Само шлемът му го бе спасил от сигурна смърт, но дълго бе останал в несвяст, а след това проявяваше странни симптоми: виене на свят, загуба на равновесие, гадене.