— Капитане — каза Йерас шеговито, — кажете ми, че идвате да ме спасите…
Лорн видя, че е блед и отслабнал и разбра, че той нарочно се мъчи да изглежда добре, да се покаже по-силен, отколкото всъщност беше. Двамата се прегърнаха, после Лорн седна на ръба на леглото му, като застави Йерас също да седне.
— Как си? — попита той тихо.
Хората около тях се отдръпнаха. Само Логан можеше да чуе какво си говорят, като не преставаше да се оглежда наоколо. Войниците в палатката се върнаха към предишните си занимания.
— Добре съм — излъга Йерас.
Той нервно намести кожената превръзка на сляпото си око. Здравото му око беше кървясало.
— Кажи ми истината, Йерас.
Едноокият въздъхна.
— Възстановявам се — призна той. — Понякога все още малко ми се вие свят, но наистина съм по-добре.
— Сигурен?
— Сигурен.
— Имам нужда от теб, Йерас. Но искам да съм убеден, че…
— В състояние съм да се върна на служба — прекъсна го Йерас.
Лорн знаеше, че Йерас не му казва цялата истина, но не му беше трудно да си представи как се отразява бездействието на човек с неговата закалка.
— Добре — каза Лорн и се изправи. — До утре.
Йерас също стана.
— Благодаря, капитане. Няма да ви разочаровам.
Двамата се ръкуваха и това ръкостискане имаше стойността на клетва.
На следващия ден Върховният крал още не беше отговорил на писмото на Теожен и Лорн отиде в ковачницата на кралския лагер. Както му беше казал Логан, намери там Нае, която работеше сред пламтящия полумрак — изкусно удряше метала върху наковалнята, а ризата ѝ беше залепнала от пот на гърба. Беше сама, другите военни ковачи предпочитаха да ѝ оставят пълен простор и не общуваха с нея. Избягваха я, завиждаха ѝ за Дарбата, наричаха я вещица, страхуваха се от скандските ѝ татуировки, които проблясваха, когато ковеше аркан.
Лорн почака тя да привърши. А и тя го забеляза, чак когато сложи желязото в огъня, докато пиеше студена вода, която гребна с черпак от една кофа.
— Добър ден — каза тя.
— Добър ден, Нае.
— Жаден?
— Не, благодаря.
Нае отметна глава назад, изсипа един черпак вода върху лицето си и изпръхтя от удоволствие. После се върна при огнището и докато наблюдаваше желязото в горещата жар, рече:
— Извинявай за снощи.
— Няма нищо.
— Не е така. Прекалих. Особено пред Теожен. Както и пред когото и да било друг.
— Да го забравим.
— Тревожех се, Лорн.
— За мен? — попита Лорн. Тя не отговори, само го погледна мрачно под вежди. — Извинявай — каза той.
Настъпи мълчание, после Нае рече:
— Значи имаш син?
Лорн кимна:
— Каел.
— Добре ли е?
— Да.
— С майка си ли е?
— Надявам се.
— Но не си сигурен.
— Не съм.
С едната си ръка Нае размърда желязото в жарта, а с другата задвижи духалото. Помещението се изпълни с приглушен шум като от дишане и ярка светлина оживи огнището, галейки със сянка и огън суровия, белязан профил на младата жена. После Нае пусна дръжката на духалото и размаха нажеженото желязо във въздуха.
— Обичаш ли я? — попита тя, без да отделя очи от цветовете на нагорещения метал.
— Майрин?
— Че кой друг?
— Не. Но ако тя или Каел са в опасност, ще…
Тя го прекъсна.
— Трябва да довърша това — каза тя и се върна при наковалнята.
Хвана чука си, който някога беше на баща ѝ.
Лорн излезе, след него равномерните удари на чука продължиха да отекват в ковачницата.
Когато се върна в командната палатка на Ониксовата гвардия, Лорн завари Теожен д’Аргор, който го чакаше. Върховният крал бе отговорил на писмото му и бе дал съгласието си да се срещне с Лорн. Тръгнаха на другия ден с ескорт, бързаха, почти не спираха да почиват и вечерта пристигнаха в Нориж, където бяха приети веднага. Но едва се поклониха пред краля, когато — по негов знак — Лорн бе арестуван от кралската гвардия и отведен, въпреки протестите на графа.
Нориж
Столицата на провинция Исрия — Нориж — беше построена на един от ръкавите на река Ваал, в южната част на провинцията. Алдеран I се бе установил там след победата си при Дарлат, а заедно с него и по-голямата част от кралската армия, която заемаше както града, така и предградията и околните села.
Няколко дни арестът на Лорн беше пазен в пълна тайна на четвъртия етаж на крепостта, която се издигаше над Нориж и в която пребиваваше и самият крал. Сменяни на всеки три часа, войници от кралската гвардия пазеха вратата му и патрулираха в двора под прозореца на стаята му. Отнасяха се към него с уважение, но всякакви посещения му бяха забранени и войниците имаха заповед да не разговарят с него. Поднасяха му храна три пъти на ден, освен това разполагаше с книги за четене, пособия за писане и светлина. Тъй като нощите станаха хладни, получи допълнителна завивка. Убеден, че е напълно безсмислено да протестира или да иска да говори с краля, Лорн прие злочестината си спокойно и прекарваше дните си в четене, разсъждаваше над това, което бе научил от Ейлазий и Серкарн, мислеше много за Каел и Майрин, с изненада установи, че пише писмо на сина си, което изгори на пламъка на свещта, после дълго гледа в нощта как вятърът развява пепелта.