Една вечер, тъкмо когато Лорн привършваше вечерята си на малката масичка, която му служеше и за писалище, вратата се отвори и влезе Теожен. Приятно изненадан, Лорн стана и двамата с графа приятелски се прегърнаха.
— Щастлив съм да ви видя.
— Аз също, рицарю.
Лорн предложи стола си на Теожен и седна на ръба на леглото.
— Значи вас не ви арестуваха веднага след мен — каза той. — Малко се страхувах да не стане така.
— Не. Обаче наистина имам чувството, че ви вкарах в капан. Само ако можех да се усъмня, че…
— Вие нямата никаква вина, графе. Аз бях наивникът, който повярва на думата на краля.
— Докато се застъпвах за вас, той ми каза, че е съгласен да ви изслуша, но не уточни кога. Това… това е недостойно за един Върховен крал.
Лорн се усмихна.
— Може би — съгласи се той. — Но пък много подхожда на принц Алан… Моля ви обаче да ме освободите от едно съмнение: нищо не рискувате с това, че сте тук, нали?
— Не. Получих от краля разрешение да говоря с вас.
— И на какво дължим тази чест?
— На обстоятелствата.
Лорн смръщи вежди.
— Графе, какво става?
— Току-що научихме: банди ограбват Исерн. Плячкосват фермите. Изглежда, че сега вече нападат дори селата и градчетата във вътрешността на провинцията.
Лорн почувства как стомахът му се сви на топка.
Провинция Исерн се намираше на западната граница на Върховното кралство. Беше тясна и разположена между диви планини на изток и Мъртвите земи на запад, като се простираше от Свободните градове на север до Сграбчващото море на юг. Нейна столица беше пристанището Бренвост — крайна цел на кервана от поклонници, с който бяха тръгнали Майрин и Каел преди една седмица…
— Банди? — каза Лорн.
Знаеше, че от няколко години северната част на Исерн кръстосваха банди от разбойници. Дали се бяха разраснали и засилили, дали се осмеляваха да се спускат и на юг?
Лицето на Теожен стана мрачно.
— Гелти — обясни той. — Сиви гелти. Идват от Мъртвите земи.
Лорн импулсивно стана и отиде до прозореца. Познаваше гелтите. Беше се сражавал с тях в Далатия преди да го осъдят, а неотдавна и в планините на Аргор с граф Теожен. Знаеше на какво са способни тези страховити воини: нападенията им винаги бяха смъртоносни.
— И го научаваме едва сега? — възнегодува Лорн.
Теожен също се изправи.
— За жалост, да — каза той. — И ако нищо не се направи, Исерн скоро ще потъне в огън и кръв. Бренвост е застрашен. Бегълци прииждат в него от всички страни. Може би в този миг, когато разговаряме, вече е твърде късно.
Лорн стисна юмрук и му се дощя да удари графа, да си го изкара на вестителя. Но Теожен нямаше никаква вина за ставащото и ако някой беше оставил Майрин да тръгне с Каел към област, която беше подложена на грабежи, то това беше Лорн и само Лорн. Дали се бяха изплъзнали от гелтите? Дали бяха успели да намерят убежище в Бренвост? Дали бяха на сигурно място или бяха заловени? Лорн знаеше, че Бренвост не е в състояние да издържи обсада.
— Трябва да отидем на помощ на Бренвост — каза Лорн, като се постара да прозвучи спокойно. — А кралят какво възнамерява да прави?
— Колебае се — призна Теожен със съжаление.
— Трябва да говоря с него. Непременно.
— Аз… ще направя всичко възможно — каза графът, но по вида му личеше, че никак не вярва в успеха на това начинание.
— Не. Безполезно е. Той няма да ви изслуша и рискувате да го ядосате и да свършите като мен… — Лорн се замисли. — Трябва да заминете. Тази вечер.
— Да замина?
— За Далоран. Съберете Ониксовата гвардия и се пригответе да вдигнете лагера. После чакайте моите заповеди.