— Рицарю! Божествените ви изпращат!
Лорн поздрави губернатора, после нареди на Йерас да се увери, че за змейовете ще се погрижат добре.
— Знаеш какво да правиш след това — подхвърли му той.
След това двамата с Логан последваха губернатора в главната кула на замъка. Мъжът беше висок и слаб, от умората чертите на лицето му се бяха изопнали, а очите му бяха зачервени. Казваше се Сорво. И докато почтително им показваше пътя, говореше много бързо, сякаш времето му беше преброено, но от него Лорн не научи кой знае какво. Той го слушаше, без да го прекъсва, и разбра, че събеседникът му, който вече трудно удържаше тежестта на събитията, скоро щеше да стигне до крайния предел на силите си. Накрая влязоха в кабинет, затрупан от всевъзможни хартии, и там Сорво се отпусна в едно кресло, като покани Лорн да седне. Лорн остана прав. А Логан остана да пази в коридора пред вратата.
Настъпи тишина и тогава губернаторът, задъхан, изтощен, си даде сметка, че до този момент беше говорил без прекъсване.
— Аз… съжалявам — каза той. — Отегчавам ви с думи, докато вие…
— Ониксовата гвардия ще бъде тук след час — оповести Лорн. — И друга войска се придвижва насам. Води я Върховният крал.
— Слава на Божествените!
— Но не можем да си позволим да я чакаме. Знаете ли с колко гелти имаме работа? Колко банди. Колко воини.
— За жалост, не. Патрулите, които изпратих, когато до нас стигнаха слуховете за първите нападения, така и не се върнаха. А много скоро след това вече се нуждаех от всичките си хора тук, за да поддържаме реда, доколкото е възможно… Всичко, което знам, е от слуховете, стигащи до тук. Опитах се да разпитам бегълците, но техните разкази рядко вдъхват доверие. Тъжно е да се каже, но всички, които можеха да ни осведомят, са мъртви…
— Гелтите не оставят живи — каза Лорн, като се обърна към прозореца и се загледа в равнините, стигащи чак до хоризонта.
Сорво тежко кимна.
Ониксовата гвардия пристигна, когато вече се бе стъмнило напълно и бе приветствана така, сякаш току-що бе спечелила голяма победа. Зае двора на замъка, а гвардейците се настаниха в църквата, като пейките бяха вдигнати и изправени покрай стените. Веднага бяха организирани патрули в града и околностите, за да се възстанови редът и да се успокои населението. Сблъсъците между бегълците и гражданите бяха все по-чести, а най-уязвимите ставаха жертва на всевъзможни използвачи и безскрупулни отрепки. Лагерите край портите бяха свърталища, където властваше законът на по-силния.
— Вие знаете как да управлявате град — каза Лорн на граф Д’Аргор. — Искам да помогнете на губернатора. Всъщност искам да го заместите. Сорво е на края на силите си. Няма да представлява никаква трудност да се опре на вас.
— Разбрано — каза Теожен.
— Още утре сутрин нашите съгледвачи ще огледат провинцията от въздуха. През това време ние ще патрулираме по пътищата, за да осигурим спокойствието, като обаче ще бъдем в готовност да се намесим навсякъде, където съгледвачите видят гелти — Лорн разгърна една карта на областта върху олтара. — Искам тези диваци да разберат, че вече не са господари на Исерн — той сложи пръст на картата. — Ще следваме тези пътища, като ще се срещаме тук, тук, тук и тук. Змейниците ще осигуряват връзката между патрулите. Първата ни задача е да пазим пътищата. Там бегълците са лесна плячка за гелтите, но също и — както разправят — за разбойниците. Това трябва да спре. След това ще се заемем с околните села. И когато областта отново стане сигурна, ще прогоним тези гелти чак в Мъртвите земи. Разбрано?
Събрани около олтара, Теожен, Логан и Нае потвърдиха, а в това време Лорн забеляза Йерас, който му правеше знак откъм входа на църквата.
— Знаете какво да правите — каза Лорн и отиде при Йерас. Хвана го за лакътя, отведе го настрани и попита. — Е?
— Намерих я.
Малко по-късно Лорн и Йерас излязоха от замъка и потънаха в тъмнината, загърнати в дълги черни наметала.
Йерас заведе Лорн в един от лагерите, разположени в покрайнините на Бренвост. Това беше островче, в което цареше насилие и бедност, мръсотия и болка, и което сякаш никога не спеше истински. Цели семейства се подслоняваха в палатки. Някои спяха направо на земята, увити в тънки одеяла, зъзнещи от треска. Тук-там имаше петна светлина — на местата, където бяха сложени няколко паянтови маси и хората пиеха лошо вино, а жените се продаваха в полумрака — прави, с поли, запретнати отзад. Плачеха деца, измъчвани от глад. Пияници се биеха. Мародери, гледащи страшно, дебнеха за възможни жертви и се движеха по алеите, уверени в силата си.