— Благодарение на вашите сведения успях да открия в кой керван е била. И в кой ден е пристигнал този керван. Намерих водача на кервана и после стана малко по-сложно. Най-накрая обаче попаднах на един човек, който ми каза да дойда да потърся тук.
Стояха пред църква, построена на кръстопът, към която предградията на Бренвост малко по-малко се бяха приближавали през годините, а след това лагерът на бежанците я беше обградил. Беше заобиколена от ограда, направена от всевъзможни подръчни средства, а до напуканите ѝ стени се опираха дървени бараки. Лорн забеляза няколко счупени стъкла на прозорците.
— Тук? — попита той. — Сигурен ли си? — Йерас кимна утвърдително. — Ти видя ли я?
— Да.
— Говори ли с нея?
— Предпочетох да запазя дискретност.
— Чакай ме тук. И си отваряй очите.
— На вашите заповеди.
Тишината в църквата се нарушаваше от накъсано дишане, стенания, кашляне. Подът беше осеян със сламеници, на които бедняците и болните спяха по двама или трима. Тук-там горяха няколко свещици. Във въздуха се носеше застоял прах, миришеше на мизерия и отчаяние.
Вратата изскърца и стресна един стар жрец на Ейрал, който дремеше, седнал на един стол. Белият жрец отвори очи, видя Лорн, стана и му каза учтиво, но уморено:
— Късно е, синко. Каквото и да желаете, елате утре.
Лорн свали качулката си и отметна наметалото, така че да се види гербът на Черната гвардия.
— Аз съм Лорн Аскариан — капитан на Ониксовата гвардия.
При други обстоятелства свещеникът сигурно щеше силно да се учуди, но умората му беше толкова голяма, че притъпяваше всичките му сетива. Той само вдигна едната си вежда и рече:
— Аз съм отец Фасория. Пристигането на вашата гвардия породи много надежди, капитане. С какво мога да ви помогна?
— Търся една жена.
— Как се казва?
— Не мисля, че ви е казала истинското си име. Но зная, че е тук. Дошла е с малко дете — отец Фасория се поколеба. — Няма да ѝ причиня никакво зло. Тъкмо напротив.
Жрецът се дръпна встрани и направи знак с ръка на Лорн да мине.
— Моля ви, синко, не смущавайте почивката на болните.
Лорн благодари с кимване и тръгна из църквата. Монахини се грижеха за болните или се молеха до постелите им. Една жена обаче не беше облечена в бяло и главата ѝ не беше покрита. Беше Майрин. Държеше главата на един старец и му помагаше да изпие някакво лекарство. Лорн почувства сякаш огромен товар се смъкна от него. Да знае, че Майрин беше пристигнала в Бренвост, като се бе измъкнала от гелтите, беше едно, но да я види жива и здрава — това беше истинско освобождаване. Лорн се огледа за бебешко кошче.
Майрин го видя, че идва към нея, прошепна нещо окуражително на стареца, усмихна му се, изправи се и отиде в един тъмен ъгъл на църквата, където изчака Лорн да дойде.
— Преди малко ми се стори, че забелязах Йерас — каза тя тихо. — Какво правиш тук? Разбрахме се, че…
— Зная. Но трябваше да се уверя, че сте добре — Каел и ти. Когато научих какво става тук… Къде е Каел?
— В добри ръце е, не се страхувай.
— Тук не сте на сигурно място.
— Никой не е.
— Ела с мен. Да идем да вземем Каел. После ще ви отведа далеч оттук със змей.
— Не.
Неприятно изненадан, Лорн можа да каже само:
— Какво?
Майрин разбра, че тонът скоро ще се повиши, хвана Лорн за ръката и го поведе вън от църквата през една ниска вратичка. Той я последва, но веднага щом излязоха отвън, раздразнено се освободи от ръката ѝ.
— Вечно ще съм ти благодарна за това, което направи за Каел и мен — каза Майрин спокойно. — Но ние не ти принадлежим. Нито той, нито аз.
— Той е мой син! — възрази Лорн, като гневно насочи пръст към нея.
— Той порасна в моя корем. Излезе между моите бедра и оттогава се храни от моите гърди. Наистина ли искаш да спорим дали е повече твой син, отколкото мой? И не се опитвай да ме заплашваш, Лорн. Не ме е страх от тебе.
Всъщност беше разтревожена, но с нищо не го показваше.
Ядосан на нея, но преди всичко на себе си, Лорн се извърна и няколко пъти бавно и дълбоко си пое въздух. С крайчеца на окото си забеляза Йерас, който го гледаше изпитателно откъм улицата. Лорн кимна с глава, за да го успокои, после се обърна към Майрин.