Беше се успокоил.
— Освен това Каел не е в състояние да понесе умората от пътуване.
— Но нали ми каза, че е добре.
— Не. Казах ти, че е в добри ръце.
Лорн се разтревожи.
— Позволи ми да го видя.
— Не.
— Болен ли е?
— Не, не е болен. Но е слаб. Крехък — гласът на Майрин се прекърши. — Много повече… Много повече, отколкото преди жреците да ми го вземат…
Лорн нежно притисна Майрин в обятията си. Тя се отпусна, зажадняла за подкрепа и утеха. За миг двамата останаха така — неподвижни и смълчани, сякаш бяха сами на света. После, с буза, опряна на гърдите на Лорн, Майрин рече:
— Тези хора имат нужда от мен, Лорн. Моето място е тук.
Лорн я притисна още по-силно към себе си.
Изведнъж пред черквата се чуха викове и шум от блъсканица.
— Какво става там…?
Следван от Майрин, която вървеше плътно зад него, Лорн отиде да види и излезе точно в момента, когато двама войници от гарнизона на Бренвост се мъчеха да влязат в църквата, като носеха един човек в безсъзнание.
— Какво става? — попита Лорн, а Майрин се втурна вътре.
Йерас, който не знаеше нищо, само вдигна рамене. Вече се струпваха любопитни, които бяха последвали войниците или бяха привлечени от шума.
— Пази вратата — нареди Лорн. — Не пускай никой да влиза.
И докато Лорн се отдалечаваше навътре в църквата, Йерас смъкна наметалото си и застана решително на прага с изваден меч. Ризницата на Ониксовата гвардия беше достатъчна, за да задържи всички на разстояние.
В църквата Майрин и отец Фасория вече се бяха навели над мъжа, който току-що бе внесен. Слаб и целият покрит с прах, той лежеше на плочите и дишаше трудно.
— Конят му падна на входа на лагера — обясняваше единият от войниците. — Целият беше потънал в пяна и беше съвършено изтощен.
— Конникът не е по-добре — рече белият жрец. — Този мъж е останал съвсем без сили.
— Ранен е — каза Майрин, като вдигна ризата на умиращия. Под навита на топка превръзка се виждаше дълбока рана. — Изгубил е много кръв.
Една монахиня донесе светилник, друга — стъклени шишенца, които показа на Майрин. Майрин взе едно, отвори го и го приближи до напуканите устни на ранения.
— Познавате ли го? — попита Лорн двамата войници.
Впечатлени, че стоят пред капитана на Ониксовата гвардия, те казаха, че не го познават.
— Аз го познавам — рече отец Фасория. — Той е ловец. Живее в Мъртвите земи… Опитва се да каже нещо!
И наистина мъжът говореше едва чуто, като се опитваше да се изправи.
— Дръпнете се! — нареди Лорн. Клекна, избута белия жрец настрани и се наведе да доближи ухото си до устата на ловеца. — Тихо!
Всички млъкнаха, не смееха дори да помръднат.
Гласът на ранения беше съвсем тих, но Лорн успя да разбере:
— Гелтите… Цяла армия… Те… идват… Дунрат… Бягайте… Бягайте!
Мъжът потрепери и изгуби съзнание.
— Какво става? — попита отец Фасория.
Лорн не отговори. Изправи се и излезе.
Събуден насред най-дълбокия си сън, губернаторът Сорво, по риза и с разчорлена коса, отиде при Лорн и граф Д’Аргор, които го чакаха в кабинета му. Бездруго беше разтревожен, но когато ги видя, съвсем пребледня. Двамата бяха облекли бойните си доспехи, гледаха сурово, бяха въоръжени, с ръкавици и ботуши и с шлем в ръка.
— Какво…? Какво става?
Осведомен за положението, Сорво се овладя и докато Лорн носеше светилник, той разгърна една карта върху масата, отрупана с книжа. На картата беше изобразена областта на Бренвост, и по-точно южната част на Исерн с границата с Мъртвите земи на запад и Закрилящите планини на изток.
— Ако тази армия съществува… — започна той.
— Съществува — прекъсна го Лорн.
Когато беше уверил Върховния крал, че гелтските банди, които нападат Исерн, са само предни части, той беше представил страха си за убеждение, като желанието му беше най-вече да убеди Алдеран да се притече на помощ на нападнатата провинция. Но страхът му се потвърждаваше. Сега вече знаеше: гелтска армия се придвижваше към Бренвост.
Губернаторът погледна Лорн, понечи да му възрази, но се отказа и продължи:
— Ако гелтска армия е влязла в Исерн, вече щяхме да го знаем. Значи все още е в Мъртвите земи.
— Но се приближава — добави Теожен.
— Дунрат — каза Лорн. — Това име говори ли ви нещо?