Когато накрая гелтите отстъпиха, повечето от Черните гвардейци се строполиха на място. Нямаше нито един, който да не е ранен на няколко места. Нито един, който да не е оплискан от собствената си кръв, от кръвта на братята си по оръжие, от кръвта на поне двайсет диви воини. Нито един, чийто меч да не е нащърбен, шлемът му да не е ударен, а халките на бронята му да не са разкъсани. На редута мирисът на кръв се смесваше с миризмата на барут. А пред стената гелтските трупове, които Черните гвардейци вече не смееха да изхвърлят, воняха, натрупани един върху друг, и привличаха лешоядите.
Седнал на едно стълбище, Лорн още не бе събрал смелост да си свали шлема, а само беше вдигнал забралото с вълчата глава. Приведен напред, с лакти, опрени на коленете, той още идваше на себе си след опиянението на битката, когато Нае, ранена и измъчена, се приближи с натежали от умора крака и седна до него.
— Те ще се върнат тази вечер — каза тя.
— Знам.
— Ние ги победихме, но те се оттеглиха под звуците на техните тръби. Така им е било заповядано.
— Вождът им иска да участва в последното нападение — каза Лорн. — Иска да е този, който ще размаха главата ми. Ако го направи някой друг, властта му ще бъде оспорена пред всички.
Нае замълча.
Бръкна с два пръста в ботуша си, извади оттам писмото на Върховния крал и го показа на Лорн.
— Не смяташ ли да кажеш на хората?
Лорн въздъхна.
— Какъв смисъл има?
— Те имат право да узнаят, Лорн.
— Да узнаят какво? Че са обречени? Те вече го знаят. Че техният крал ги е предал? Че ги е изоставил? — Лорн изхрачи слузеста топка кръв. — Това какво ще промени, освен че ще увеличи отчаянието им? Алан можеше да върне Йерас с писмо, в което да каже, че идва. Лъжа и ние щяхме да умрем, без да го знаем. Но не. Алан е искал аз да знам. Искал е да знам, за да се почувствам измамен, отчаян, да побеснея. Искал е да ме засегне и успя. Няма да му позволя да засегне и хората ми.
— Разбирам — и понеже Лорн не посегна да вземе писмото, Нае го върна в ботуша си. — Не съм подозирала, че сега Алан те мрази до такава степен.
— Не само мен. Ониксовата гвардия също.
Настъпи мълчание, през което Лорн си разтриваше с палец китката на белязаната ръка. После Нае каза:
— Лорн?
— Да?
— Не искам да умра тук.
Лорн не очакваше да чуе такива думи и се намръщи.
— Хванати сме в капан. А ти знаеш, че гелтите не вземат…
— Не — прекъсна го Нае. — Не разбираш — тя посочи редута около тях. — Казвам, че не искам да умра тук. На това място. Сред тези стени… Не се страхувам от смъртта, Лорн. Но нямам желание да я чакам покорно.
Лорн се изправи и слезе две стъпала.
Застанал с гръб към Нае, той свали шлема си и се замисли, гледайки двора на Главната и кулата, където — неминуемо — последните ониксови гвардейци щяха да се изтеглят, за да окажат последна съпротива и да паднат един по един.
— Права си — каза той, преди да се обърне към Нае. — Ние ще…
Но не довърши, смутен от уплахата, която изведнъж се изписа на лицето на младата жена.
— Лорн… лиц… лицето ти… — отрони тя.
По инстинкт Лорн вдигна ръка към лявата си буза и опипа с пръсти белезите на Тъмнината, които — през шията — бяха продължили черните си нишки до слепоочието му и до синьото му око, което вече обкръжаваха.
Нае се огледа наоколо си, вдигна от земята парче броня, изтри го с ръкава си и го подаде на Лорн.
— Вземи. Погледни се.
Лорн взе парчето, все едно беше огледало, и в кривото му отражение по-скоро отгатна, отколкото видя белезите на последната си криза.
— Ти… добре ли си? — разтревожи се Нае.
Лорн хвърли парчето броня.
— Какво значение има? — отвърна той и нахлупи шлема си. — След час всички ще сме мъртви.
Откъм Мъртвите земи барабаните на гелтската армия отново забиха.
За последен път.
Гелтите се приближиха бавно, като удряха по щитовете си в ритъма на барабаните и на гърлените си викове. Сред тях се извисяваше вождът им ГюлРа — вече тържествуващ, — заобиколен от елита на своите бойци. Зад него вървяха тръбачите и жреците-магьосници, които пееха молитви и заклинания. Бяха петстотин и вървяха към победата — жадни за трофеи и подвизи, които да прославят вечер край огъня.