Да, можеха да успеят.
По милостта на Белия дракон.
Конвоят беше навлязъл в гората, когато — пред него — дърветата от двете страни на пътя пламнаха, подпалени от гръцки огън. Белите пламъци пращяха — живи и непоносими. Погълнати до върха, дърветата политнаха и се кръстосаха сред трясък на счупени клони, като препречиха пътя. Конниците в предната част от ескорта не можаха да избягнат падането. Един от тях се строполи в ослепителната клада и изгоря, сякаш беше от слама и кълчища, като напразно викаше и се бореше. Един кон, който прескочи препятствието, се подпали веднага щом пламъците лизнаха корема му, и полудял от болка, той изчезна в галоп под дъжда, а силуетът му едва се различаваше сред нетърпимата светлина, която го разръфваше. Кочияшът опъна юздите. С всичка сила, с цялата си тежест натисна с крак лоста на спирачката. Успя само да избегне най-лошото. Колата се преобърна в канавката, окът се разцепи, а той излетя встрани. Впрегнатите коне счупиха стръките си и побягнаха уплашени. Хора и животни бяха обзети от паника. Изсвириха стрели от арбалети, мнозина от конниците бяха улучени. После измежду дърветата изскочиха мъже в черни ризници и започнаха бой с мечове и кинжали. Бяха организирани, бързи, безмилостни. Засадата се превърна в клане.
Черният конник не изчака края на засадата. Знаеше какъв ще е изходът и чувстваше как Тъмнината се пробужда около него.
Съвсем спокойно той подкара коня си с цъкане на език.
Кочияшът беше паднал по корем, беше ранен и зашеметен.
Шумът на битката го оглушаваше под проливния дъжд: дрънченето на оръжията, блъскането и ударите, заповедите и виковете, цвиленето на конете, стенанията на умиращите. Бедрото го болеше. Опита се да помръдне и простена от болка. Но продължи да пълзи с изкривено от мъки лице, като молеше Ейрал да не го забележат. Не знаеше дали кракът му щеше да го издържи и дали щеше да може да се изправи и да върви, когато стигне до прикритието на дърветата. Дори не знаеше дали ще успее да се завлече дотам. И не разумът или смелостта го караха да се движи. Той искаше да живее, да оцелее.
Когато стигна до канавката, леко се плъзна на дъното ѝ и за миг остана така, без да мърда, с разтуптяно сърце, до някакво тяло, което лежеше също като него в ледената вода. В окото на трупа имаше стрела, забита чак до перата. Кочияшът взе кинжала от колана му и предпазливо погледна към биещите се — те бяха там, зад колата, където беше спряна основната част от ескорта. За кочияша това несъмнено беше най-добрата възможност да избяга. Предпазливо се измъкна от канавката, все така пълзешком стигна до едни храсти и започна да се промъква под тях. Успя да стигне до първите дървета, без да го видят, и да се скрие зад един дънер. Облекчен, за миг остана да лежи по гръб. Над него, сред клоните на дърветата се виждаше притъмнялото небе. Остави дъждът да му измие лицето, докато запасваше кинжала на колана си и малко по малко дишането му се успокояваше. Почувства някаква надежда. Кракът продължаваше да го боли силно, но не беше счупен. Знаеше, че ще може да върви, макар и с куцане. И може би с малко късмет преди да се стъмни съвсем, можеше да намери някой достатъчно дълъг и здрав клон, за да си направи патерица от него.
Дъждът отслабна.
Кочияшът се изправи, вкопчен в едно дърво, и видя — близо до колата — как умря и последният конник от ескорта, посечен с един последен удар на меча. Време беше да тръгва. Войниците можеше да започнат да търсят оцелели и ако някой забележеше, че е изчезнал, на него му се искаше в този момент да е възможно най-далеч. Освен това го мъчеше силна тревога. Беше го обзела, без да забележи, докато се мъчеше да оцелее. Но сега вече напълно я осъзнаваше и макар никога да не бе изпивал подобна, знаеше причината за нея: Тъмнината започваше да обхваща околността или поне присъствието ѝ вече се усещаше съвсем наблизо.
Кочияшът тъкмо напускаше мястото на засадата, когато видя конника, който бавно идваше по пътя. Той носеше качулка и дълго палто. На седлото му беше закачен меч. Като го видяха, войниците спряха това, което правеха, и почтително го изчакаха. Кочияшът спря и затаи дъх. Знаеше кои са тези войници. По кожените им ризници с метални халки беше познал ониксовите гвардейци. Така че, когато конникът смъкна качулката си и се показа забралото на шлема му във формата на вълча глава, кочияшът вече изобщо не се съмняваше. Това беше Лорн Аскариан — капитанът на прочутите Черни гвардейци.