Лорн и конниците му прекосиха лагера в тръс под палещото слънце, оставяйки подире си облаци прах, после се разделиха — всеки пое към своята палатка в района на Ониксовата гвардия, а Лорн тръгна към замъка. Заобиколен с тревясали ровове, над които можеше да се премине само по един подвижен мост, след който имаше спускаща се решетка, Далоран се извисяваше над лагера на Кралските войски. Състоеше се от три кули и три дебели крепостни стени, които очертаваха триъгълен двор — тесен и обграден от високи скали. Върховният крал се беше настанил сред тези древни камъни със своя генерален щаб и гвардията си — прочутата Сива гвардия, към която някога принадлежеше Лорн — и която един ден щеше да командва, ако не беше обвинен в предателство и осъден да умре в Далрот. А Алдеран I ръководеше войната в Исрия от тази скромна, неуютна постройка, в която една от кулите вече се рушеше, като я напускаше много рядко — само от време на време, за да иде на лов в околните гори.
Подвижният мост беше спуснат, а решетката — вдигната. Часовите се отдръпнаха и Лорн свободно влезе в двора на замъка, който се изпълни с отчетливия звук от чаткането на подкованите копита по паважа. Един слуга хвана коня му за юздите. Лорн скочи от седлото и попита:
— Кралят?
— В залата с картите, месир — посочи конярят.
Лорн влезе с решителна стъпка в най-голямата кула.
Алдеран I се намираше с генералите си в най-високата зала на главната кула, когато му известиха за идването на Лорн.
— Да влезе.
Лорн застана до вратата, поклони се почтително и след като се изправи, изчака докато — по знак на краля — генералите се оттеглят, като пътьом те го поздравиха. Един от тях беше граф Теожен д’Аргор, облечен в кожената ризница с халки на Ониксовата гвардия. Двамата с Лорн приятелски си кимнаха с глава.
Щом останаха сами, Върховният крал потупа Лорн по гърба и двамата се ръкуваха.
— Радвам се да те видя отново, Лорн.
— Благодаря, сир.
Веднага след коронясването си в Ориал Алан — който веднага бе станал Алдеран — си беше пуснал къса, строга брада, която го правеше да изглежда по-стар. Чертите му се бяха изопнали и трите месеца военни действия му се бяха отразили със загубата на няколкото килограма, които бе качил след смъртта на баща си. Погледът на сините му очи, някога весел и жизнерадостен, беше станал твърд.
— Успя ли? — попита той.
— Да — отговори Лорн.
— Сведенията верни ли бяха?
— Да, верни бяха.
— Пустият му Естеверис — рече младият Върховен крал. — Наистина неговите шпиони са най-добрите…
Лорн протегна кожения пакет, намерен в каретата, която той и хората му бяха нападнали няколко дни преди това, доверявайки се на сведенията на онзи, чиито услуги Алдеран беше решил да привлече.
Върховният крал взе пакета и го разтвори.
— Всичко е шифровано — каза Лорн. — Имаше и други документи, които хората ми ще донесат тук по-късно.
— След като ти ги прочетеш?
Лорн се сепна.
— Не — каза той. — Трябваше ли?
— Хайде, Лорн! Шегувам се! — възкликна Върховният крал усмихнато. — Не виждаш ли, че се шегувам?
Лорн кимна, напълно съзнавайки, че всъщност Алдеран се шегува само наполовина. Истината беше, че Върховният крал завиждаше за популярността на Ониксовата гвардия и тя го тревожеше, тъй като на първо място тази популярност се падаше на Лорн.
Дали поради слабост или поради горделивост, но принц Алан никога не бе приемал — понякога несъзнателно, често против волята си — някой да блести повече от него. Това го обиждаше. Но сега, когато беше крал, нямаше доверие на никой от онези, чието реноме можеше да се превърне в оръжие против него, защото виждаше в тях възможни съперници. Лорн знаеше, че не беше изключение от това правило и се питаше до каква степен тайната мисия, от която се бе върнал, нямаше за цел да го отдалечи. От известно време Черните гвардейци бяха изпращани на второстепенни операции — или поне на такива, които не можеха да им донесат повече слава, отколкото вече имаха.
Върховният крал затвори дебелия пакет, хвърли го на една маса, покрита с карти, и каза:
— Ще наредя да дешифрират всичко това. Ти иди да си починеш няколко часа и да се видим тази вечер, става ли? Да вечеряме заедно. Искам да говоря с теб — и като хвана Лорн под ръка, той го поведе към вратата. — И бъди така любезен да се изкъпеш — добави той приятелски.