Лорн се усмихна насила.
Лорн се прибра в лагера на Ониксовата гвардия, която заемаше — сама — една височинка недалеч от замъка. Скочи от коня под пилона, на който се вееше черното бойно знаме с вълча глава и кръстосани мечове, остави на един коняр да отведе изтощения му кон и с дисагите и меча в ножницата на рамо влезе в палатката на командването. Нямаше търпение само за едно: да си свали ботушите и да се отпусне във ваната.
Палатката беше широка и ниска, доста мрачна, състоеше се от отворено централно пространство и отделни ниши, разделени с дебели платна. Подът беше застлан с килими, износени от налчетата на ботушите. В откритото пространство, до голямата маса, го чакаше Теожен.
— Капитане.
— Графе.
На пояса на граф Д’Аргор висеше прочутият му боздуган, шлемът му бе сложен на масата — той също носеше шлем, чието забрало представляваше вълчата глава, създадена от Лейк Вард, която Нае бе направила по скиците на баща си, намерени в ковачницата на Черната кула. Носеше и кожената ризница с халки, откакто бе приел предложението на Лорн и се бе присъединил към Черните гвардейци в началото на войната. Тогава беше станал пръв офицер на Лорн. Отчиташе се само на него и под негово командване бяха два от четирите ескадрона по трийсет мъже, които Ониксовата гвардия наброяваше сега, а Лорн командваше другите два.
Наведен над една карта, Теожен потъмняваше с графит различни сектори от нея.
— Струва ли ви се точно? — попита той, като бутна картата към Лорн.
Лорн отиде да остави тежките си дисаги до походното си легло. И забеляза една малка медна вана, сложена в един ъгъл. Тъй като тя не беше част от обичайното обзавеждане, Лорн вдигна вежда въпросително.
— Хрумване на Наерис — обясни Теожен.
На входа на палатката се появиха ординарци. Бяха изчакали връщането на Лорн и сега носеха кофи с димяща вода.
— С ваше позволение, капитане?
Нае се беше погрижила за всичко.
Лорн кимна и докато ординарците пълнеха ваната, той погледна картата на Теожен. На нея беше изобразена западна Исрия. Зоните, които графът току-що беше потъмнил, се прибавяха към други: всичките сочеха местата, заразени от Тъмнината.
— Следвах указанията на Логан и Наерис — каза Теожен.
— Отговаря — потвърди Лорн и сложи пръст на картата. — Може да добавите подозрителни мъгли тук, в дола на един поток. Но не го проверих отблизо.
Графът обърна картата към себе си и нанесе новата поправка.
— Като че присъствието на Тъмнината се увеличава с всеки изминал ден — въздъхна той. — Преди няма и седмица тези гори още бяха здрави.
— Тъмнината обича страданието и смъртта — отвърна Лорн намръщено и разтри с пръст дланта на белязаната си ръка. — Обича войната.
— Наерис ми разказа нещо за някакъв дракон.
Ваната беше пълна. Лорн изчака и последният ординарец да излезе, после се отпусна в едно походно кресло и — почти шепнешком — описа на Теожен появата на дракона над горичката, близо до мястото на засадата.
— Знаете ли за какво става дума? — попита Теожен.
— Нямам представа — излъга Лорн.
Понечи да свали ботушите си, когато Исарис скочи на краката му и с мъркане се погали в него. Това разсейване дойде тъкмо на време. Лорн не можеше и не искаше да признае на Теожен, че беше разпознал Дракона на разрушението, и макар да не знаеше нито смисъла, нито значението на тази поява, беше убеден, че е предназначена за него.
Дали Серкарн искаше да изпрати съобщение?
Важното обаче беше, че по всеобщо убеждение Драконът на разрушението е бил убит преди векове от първия Върховен крал. Това, че беше жив и затворен в Закрилящите планини, беше тайна, която малко мъже и жени знаеха. А още по-малко бяха онези, които — като Лорн — имаха специални връзки с него.
— Подобни прояви на Тъмнината никога не са плод на случайността — настойчиво каза Теожен.
— Зная — отвърна Лорн, като продължи да гали рижото коте.
Граф Д’Аргор стана и нави картата.
— Ще я покажа на генералния щаб — каза той. — Ако отрядите ни трябва да минат оттам, добре е офицерите да знаят къде да не стъпват.
— Изпратете на краля сандъка, който донесохме. Може би съдържа ценни документи.
— Искате ли да му хвърля едно око преди това?
— Добра идея.
Теожен поздрави и излезе.
Останал сам, Лорн свали Исарис, събу най-сетне ботушите си и се съблече. В случай че някой влезеше в палатката, той остави ризата си — не за да прикрие свенливо голотата си, а за да скрие черните белези, които покриваха лявата му страна, като тръгваха от сърцето и отиваха към врата му. Властта, която Тъмнината имаше над него, вече беше известна на всеки във Върховното кралство. Но той отказваше да показва открито клеймото ѝ.